Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

Той тикна насила памфлета в ръката на Флойд. Флойд го смачка на топка и понечи да го хвърли, когато нещо го накара да размисли и да го пъхне в джоба си, където никой нямаше да го вижда.

— Благодаря за предупреждението, началник — каза на момчето.

— Не ми вярвате, нали?

— Хлапе, когато пообиколиш света като мен… — Флойд поклати глава, знаейки, че помежду им съществува пропаст от неразбиране, която няма как да бъде обяснена, а единствено изпитана.

— Ще се започне с обичайното сочене с пръст — каза младежът. — И ще завърши с някой, който няма да им е приятно да гледат.

— Наслаждавай се на усещането, хлапе. Радвай се на усещането, че можеш да промениш нещо, докато все още можеш. — Флойд му се ухили широко. — Няма да продължи дълго.

— Мосю… — започна младежът, ала гласът му заглъхна, понеже Флойд му обърна гръб и продължи по пътя си към вътрешността на гарата.

Гара „Лион“ бе поела по бавната си, сънлива спирала към часовете на нощта. Според тракащите табла имаше още няколко пристигащи или заминаващи влакове, но вечерният час пик определено вече бе приключил. Във въздуха се носеше мраз, вятърът подухваше през счупените стъкла на решетестия метален таван, надвиснал над гарата. За пръв път от месеци Флойд си припомни мириса на зимата. Споменът беше неканен и до този момент го бе пазил дълбоко в себе си и сега внезапно потрепери.

Бръкна в джоба си, търсейки писмото на Грета и вместо него извади памфлета, който му бе дало хлапето. Погледна назад, ала от младежа нямаше и следа. Смачка хартиения лист на топка и го хвърли в най-близкото кошче за боклук. След това намери писмото, което търсеше, внимателно го прочете още веднъж и кимна удовлетворено от факта, че нямаше грешка и бе дошъл навреме.

— Закъсняваш, както винаги, Уендел — произнесе на английски със силен акцент един женски глас.

Флойд се обърна светкавично, разпознавайки гласа зад гърба си.

— Грета? — попита, сякаш можеше да бъде някой друг. — Не очаквах, че…

— Направих ранна връзка. Чаках те повече от половин час с наивната надежда, че има шанс да се появиш с повече от минута по-рано от предвиденото.

— Значи влакът, който спира там, не е твоят?

— Детективските ти умения очевидно все още не са те напуснали.

Грета позираше елегантно в дългото си до средата на бедрата кожено палто, поставила едната си ръка на хълбока, докато другата придържаше цигарето на височината на лицето й. Носеше черни обувки, черни чорапи, черни ръкавици и черна шапка, чиято широка периферия се спускаше на равнището на очите. В панделката на шапката бе втъкнато черно перо, а до краката й стоеше черен куфар. Носеше черно червило и — специално днес — черна линия за очи.

Грета държеше на черното. Последното правеше живота на Флойд далеч по-лесен, когато се стигнеше до купуване на подаръци.

— Кога точно пристигна писмото ми? — попита тя.

— Получих го днес следобед.

— Пуснах го от Антиб в петък. Трябваше да го получиш най-късно в понеделник.

— С Кюстин бяхме малко заети — обясни Флойд.

— Този твой противен тежък куфар? — показа багажа си Грета. — Помогни ми с него. С кола ли си? Трябва да отида в леля си и предпочитам да не прахосвам пари за такси.

Флойд кимна по посока на рекламната табела на „Синия влак“, кафенето в горния край на късата стълба с железни перила недалеч от тях:

— Колата ни чака наблизо, но се обзалагам, че не си яла нищо цял ден, нали?

— Предпочитам да ме откараш право в дома на леля ми.

Флойд се наведе, за да вдигне куфара, припомняйки се какво пишеше в писмото на Грета.

— Маргьорит още ли живее в Монпарнас?

Грета кимна внимателно:

— Да.

— В такъв случай имаме време за по едно питие. Движението през реката е убийствено… най-добре да изчакаме половин час.

— Сигурна съм, че щеше да измислиш също толкова правдоподобно извинение, ако ти бях казала, че живее от тази страна на реката.

Флойд се усмихна и затегли куфара нагоре по стълбите.

— Ще го приема за положителен отговор. Какво си натъпкала в това чудо?

— Чаршафи. Никой не е живял в стаята за гости на леля от години, не и откакто аз се изнесох.

— Винаги можеш да отседнеш в моя апартамент.

Токчетата на Грета затракаха по каменните стъпала.

— И ще изхвърлиш Кюстин от стаята му, такава ли е идеята? Отнасяш се с горкия човек като със слуга.

— Не съм го чувал да се оплаква.

Грета бутна двойната врата на кафенето и за момент спря на прага, сякаш изчакваше да я снимат. Вътрешността бе задимена и изпълнена с огледала. Таванът бе богато изрисуван: миниатюрна версия на Сикстинската капела. Един от келнерите се обърна към тях с празно изражение на отказ върху лицето, след което поклати глава само веднъж.