Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

Флойд се настани на най-близката маса:

— Два портокалови ликьора, мосю — каза на френски. — И не се тревожете, няма да останем дълго.

Келнерът измърмори нещо и им обърна гръб. Грета седна срещу него, свали си шапката и ръкавиците и ги остави на поцинкованата маса пред себе си. После хвърли угарката от цигарето си в пепелника и затвори очи с неимоверно търпение или смъртна умора. В светлината на кафенето той най-после си даде сметка, че на очите й нямаше грим и че просто изглежда ужасно изтощена.

— Съжалявам, Флойд — каза тя. — Не съм в особено добро настроение, както вероятно си забелязал.

Той посочи с пръст едната страна на носа си:

— Отново инстинктът ми на детектив. Никога не ме подвежда.

— Но не ти е натрупал състояние, нали?

— Все още очаквам почукването на вратата.

Навярно беше доловила нещо в гласа му: някаква цепнатина, от която извираше надежда или очакване. Тя изучи внимателно лицето му, плъзна ръка в чантичката си и извади друга цигара.

— Не се връщам за постоянно, Флойд. Когато ти казах, че напускам Париж, наистина го мислех.

Келнерът им донесе ликьорите, стоварвайки чашата на Флойд като слаб шахматист, признаващ загубата си.

— И за момент не съм допускал, че нещо се е променило — отговори Флойд. — В писмото ти пише, че се връщаш, за да посетиш леля си, докато е болна.

— Докато не умре — поправи го Грета, палейки цигарата.

Келнерът все още кръжеше над тях. Флойд бръкна в джоба на ризата си за банкнота, откри нещо, което му заприлича на пари и го извади на масата. Беше фотографията на Сюзан Уайт на конните надбягвания. Приземи се с лицето нагоре точно пред Грета.

Тя дръпна веднъж от цигарето.

— Новата ти приятелка, Флойд? Много е красива, поне това й признавам.

Флойд мушна фотографията обратно в джоба си и плати на келнера.

— И много мъртва. Това също можеш да й признаеш.

— Съжалявам. Какво…

— Новият ни случай — отговори той. — Жената на снимката се е хвърлила от балкон на петия етаж в тринадесети район. Случило се е преди няколко седмици. Била е американка. Общо взето това е всичко, което хората са знаели за нея.

— Отворен и приключен случай?

— Може би — отговори Флойд, сръбвайки от ликьора. — И не, нямам, ако трябва да бъдем напълно откровени.

— Нямаш какво?

— Нова приятелка. Не съм излизал с никоя откакто ти напусна. Питай Кюстин. Той ще се закълне в думите ми.

— Казах ти, че няма да се върна. Нямаше нужда да правиш обет за безбрачие заради мен.

— Само че се върна.

— Няма да е задълго. Съмнявам се, че следващата седмица по това време все още ще бъда в Париж.

Флойд се загледа през запотения прозорец на кафенето към множеството на перона отпред, откъдето един влак тъкмо потегляше в нощта. Даде си сметка, че съвсем скоро щеше да изпраща и Грета с някой от тези влакове и вероятно никога повече нямаше да я види, ако не се брояха онези ретуширани снимки по музикалните списания.

Двамата довършиха питиетата си в мълчание и излязоха от „Синия влак“, след което тръгнаха под железния купол на гарата. Станцията вече беше почти напълно празна с изключение на неколцината скитници, чакащи да хванат последния влак. Флойд насочи Грета по посока на изхода за улицата, откъдето беше минал на идване. Докато го приближаваха, до ушите им достигнаха викове: ядосани и предизвикателни.

— Флойд, какво става? — попита тя.

— Изчакай тук.

Ала тя така или иначе тръгна след него. В мига, в който заобиколиха ъгъла, се изправиха пред картина, съставена от светлосенки, като филмова фотография. Под една улична лампа стояха трима мъже без шапки, застанали в агресивни пози. До един носеха нови черни дрехи, с крачоли, напъхани в излъсканите им ботуши. Седнал на земята, притиснат в кръга от светлина на лампата и с гръб към стълба, бе младежът, който по-рано бе тикнал памфлета в ръцете му. Лицето му бе потънало в кръв, а очилата му бяха стъпкани и строшени на тротоара.

Младежът разпозна Флойд и за миг на лицето му се изписа подобие на надежда:

— Мосю… моля, помогнете ми.

Един от побойниците се изсмя и го изрита в гърдите.

Младежът се преви на две и болезнено се закашля само веднъж. Един от другите главорези се отдалечи от светлината на лампата, позволявайки на сенките да се плъзнат през лицето му. Имаше силно изострени скули, а късата му светла коса бе напомадена и ниско обръсната встрани и по тила.

— Гледай си пътя — каза той и нещо проблесна в ръката му.