Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Институт по сигурността. Аз съм агент Рингстед. Моят колега, агент Молинела. Трябва да дойдете с нас.

— До трибунала има още пет дни — каза Оже.

— Имате пет минути — произнесе Рингстед. — Ще ви стигнат ли да се приготвите?

— Един момент — реши да не се предава Оже. — Трибуналът ще обсъжда въпроси, свързани с Института по старините. Може да съм прецакала нещата там… между другото това не е самопризнание… но дори и да съм, няма начин и хората от Сигурността да имат проблем с мен. Мислех, че задачата вие да съблюдавате интересите на общността. Нямате ли си нищо по-интересно за вършене от това, да правите живота ми още по-труден?

— Не знаехте ли, че от Трансгресии също са се заели с вашия случай? — попита Рингстед. — Носят се слухове, че искат главата ви. Твърдят, че напоследък все повече хора нарушават правилата. Хората си мислели, че могат да се разхождат с танцова стъпка по Земята, когато им е удобно, без да взимат под внимание последствията.

Молинела кимна в знак на съгласие:

— От Трансгресии твърдят, че една присъда и бързо, безмилостно наказание са тъкмо посланието, което трябва да изпратим.

— Под „безмилостно наказание“ да нямате предвид нещо, което свършва в колонката с некролозите? — поинтересува се язвително Оже.

— Схващате идеята — кимна Рингстед. — Мисълта ми е, че на този етап може би е по-разумно да си имате вземане-даване с Института по сигурността, отколкото с Трансгресии.

— Вие не работехте ли за едно и също правителство?

— На теория — позволи си да отстъпи Рингстед, сякаш концепцията й хрумваше чак сега.

— Страшно необичайно. Какво се иска от мен?

— Трябва да дойдете с нас — произнесе Рингстед. — Очаква ви кораб.

— И още нещо — допълни Молинела. — Вземете картите.

Корабът се оказа с нищо неотличима совалка бизнес класа, без допълнителна маркировка, която се откъсна от най-близкия док за скачване и се вряза в местния трафик по експресна траектория, която със сигурност изискваше правителствена оторизация от най-високо ниво. Съвсем скоро вече подминаваха периферните райони, носещи се в опасна близост с празната зона около Земята. Очевидно минаваха напряко за другата страна на Плетеницата, вместо да поемат по по-дългия, но по-икономичен от гледна точка на горивото път дотам.

— Когато Оже забеляза, че е сама — агентите седяха отпред заедно с екипажа, оставяйки я в пътническото отделение, — тя извади картата, която бе взела със себе си преди да тръгнат. Беше напъхала цилиндъра направо в якето си. Някакъв внезапен импулс я бе накарал нарочно да не прибере и останалите, въпреки че изрично й бяха наредили да го направи, ала нещо специално в тази карта — последната, пристигнала по пневматичната поща и първата, която бе разгърнала — бе успяло да привлече любопитството й. До този момент цялата история й се струваше обикновена лоша шега, но сега се питаше дали картата не изпълнява някаква друга функция. Разгърна я отново, за да се увери, че още първия път не е станала някаква грешка. Ала ето на: същите меки цветове, все така липсващото околовръстно шосе, все същата дата — 1959 година, а объркващото усещане, че още нещо не си е на мястото, я притесняваше по-силно отвсякога. Вторачи се упорито, като въртеше картата във всички посоки с надеждата най-после да намери причината за тревогата си. Ако бе в по-спокойно състояние на духа, вероятно би успяла да я открие само след няколко минути търпеливо проучване. Ала заедно с неспирното клатене и неочакваните виражи на совалката, мислите й неизменно успяваха да излязат от релсите. В този момент й се искаше да научи къде я водят не по-малко от това, каква беше загадката около тази карта.

В същия момент й се стори, че совалката най-после започна да намалява и да маневрира за скачване. Огромните структури на Плетеницата надвисваха и от двете им страни, поне доколкото успяваше да види през малките тесни илюминатори в пътническото отделение. Забелязваха се пръстени със спици, полукръгове, сфери и цилиндри, всичко това обединено в едно като символите на странен чуждоземен език. Въпреки че архитектурата не беше чак толкова необичайна по стандартите на Плетеницата, районът не й беше познат. Хабитатите изглеждаха мрачни и вледенени, покрити със старите струпеи и пластовете на многократните разширявания и реорганизации. Само съвсем слабото сияние на малките златисти прозорчета намекваше за каквото и да е човешко присъствие. Оже се напрегна: мястото силно й напомняше на затвор с повишена сигурност или обикновен психиатричен комплекс.