Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Явно — отвърна председателката със сходна усмивка. — Преди всичко бих искала да ви благодаря от името на Института по старините, както и от това на СОЗЩ, че отделихте време да се завърнете в Плетеницата, особено при тези трудни обстоятелства.

— Не представляваше трудност — каза Касандра.

Освободена от нуждата да се дегизира, в този момент жената безпогрешно можеше да се определи като гражданин на Федерацията на политите. Все още приличаше на себе си: дребно, скромно момиченце с неравно подстриган бретон и нацупеното изражение на някой, навикнал да му казват какво да прави. Сега обаче за нея се грижеше облак от автономни машини, чието непрестанно движение замъгляваше територията на тялото и ума й. Подобно на всички слашъри, и тя гъмжеше от неизброимия орляк на невидимите машини: далечните роднини на микроскопичните фурии, които все още вършееха по лицето на Земята. Носеше бели дрехи с аскетична кройка, ала самите машини оформяха подобие на подвижна броня около нея, сребрист ореол с искрящи краища. Без съмнение части от антуража й вече се бяха отделили, за да й предоставят по-удобен поглед върху залата и присъстващите в нея. Беше напълно възможно някои от тях дори да са се промъкнали в телата на хората наоколо, за да подслушват мислите им.

— В този момент — каза председателката — вие сте единственият ни полезен свидетел. Може би когато момчето отново се научи да говори…

— Ако — поправи я Касандра. — Няма никакви гаранции, че технологията ни ще успее да реконструира този вид вродена неврална функция.

— Е, предстои ни да го разберем със сигурност — каза председателката. — Междувременно разполагаме с вас и филмовите ленти от кролъра.

— Както и с показанията на Верити — допълни Касандра, спирайки безизразния си поглед върху нея от вътрешността на блещукащите машини. — Разполагате и с нея.

— Така е. За нещастие показанията й по-скоро противоречат на вашите.

Момичето премигна и сви рамене:

— Колко жалко.

— Да — съгласи се председателката. — Жалко, наистина. Оже твърди, че изкопният район на Шан-з-Елизе е бил подсигурен от екипите ни. Така ли е?

Оже каза:

— Вярвам, че вече сте се запознали с изявлението ми.

Председателката хвърли бърз поглед към бележките си.

— Анализът на филмовите ленти показва, че изкопният район не е бил обозначен като безопасен за посещение от хора.

Обозначенията често са твърде неясни, за да бъдат забелязани веднага — отговори Оже. — Екскаваторите маркират района с боя, тъй като трансмитерите не оцеляват дълго. До голяма степен същото важи и за боята.

— Архивът потвърждава, че камерата не е била подсигурявана — повтори председателката.

— Архивите често са остарели.

— Това едва ли е основателна причина да се втурвате презглава под земята.

— При цялото ми уважение, никой не се е втурвал никъде. Провеждахме внимателно разследване, което за нещастие завърши зле.

— Касандра твърди друго.

— Така ли? — Оже се опита да прочете нещо в изражението на слашърката, но това не й се удаде. Все още й беше трудно да приеме факта, че Касандра не е момиче, а възрастен човек с размерите на дете… поне също толкова умна и амбициозна, колкото самата нея, ако не и повече.

— Касандра твърди, че рисковете са били очевидни още от самото начало — продължи председателката — и че сте взели съзнателното решение да ги пренебрегнете. Записите от вътрешността на кролъра… или поне онова, което успяхме да научим от тях… изглежда потвърждават думите й. Слезли сте в онази дупка, Оже, въпреки че сте си давали сметка, че с вас има две беззащитни деца.

— Малка поправка, Ваша чест: едно дете и една лъжлива никаквица. Трябваше да бъда уведомена, че сред нас има слашър. Облаците са го разбрали веднага. Подушили са я.

— Внимавайте с приказките — предупреди я председателката. Това може да е предварително изслушване, но нищо не ми пречи да сметна държанието ви за оскърбление.

— Давайте, може пък да си спестим загубата на време. — Оже се наведе напред, поставяйки стиснатите си юмруци върху дървения парапет. Известно време наистина беше полагала усилия да се държи както Питър й бе предложил — искрено и смирено. Дори и в този момент го виждаше зад стъклената стена в галерията за публиката, докато клатеше глава, а сетне я извръщаше от гледката пред себе си.

— Ще се престоря… само този път… че не съм чула нищо — каза председателката. — Да приемали обаче, че не сте променили позицията си, откакто сте подали писменото си изявление по случая?