Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Да — отвърна Оже.

— Много добре. Ще продължим с дисциплинарно изслушване след пет дни, считано от сега. Едва ли има смисъл да ви напомням колко сериозен е инцидентът, Оже.

— Не, мадам. Едва ли има смисъл да ми напомняте.

Председателката удари с чукчето:

— Заседанието се закрива.

Оже сгъна писмото до дъщеря си, след което отвори пластмасовия капак на един от пристигналите по-рано цилиндри. От вътрешността му се изсипа хартиена карта и се разгъна сама. Тя пъхна писмото в празния цилиндър, запечата го наново и въведе адресния код на района от Плетеницата, където живееше Питър. Цилиндърът изчезна безследно, ускорявайки по неведомите, заплетени улеи на пневматичната мрежа. В зависимост от специфичната натовареност по пътя до местоназначението му, писмото имаше шанс да пристигне до Пола в рамките на няколко часа. Ала когато си закъснял с повече от седмица да честитиш нечий рожден ден, няколко часа в повече или по-малко едва ли са от значение за едно деветгодишно дете.

Нещо привлече вниманието й.

Беше картата, изпаднала от цилиндъра. Тя я приглади, озадачена от липсата на един точно определен детайл. Къде беше „Периферик“? Околовръстното шосе с надземните и подземните му части, обхващаше Париж като сив ров от предварително премазан бетон. И въпреки че градът беше потънал под леда, „Периферик“ си оставаше важна забележителност. Точно там Институтът беше установил тежко бронираната бариера, чието двойно предназначение бе да държи на разстояние едновременно леда и атаките на фуриите. Отвъд „Периферик“ мутиралите машини, във всичките им разновидности, упражняваха несмущавано властта си. Пътуванията отвъд демаркационната линия бяха още по-опасни дори от онова, което бе предприела Оже.

Ала на тази карта нямаше и следа от околовръстното шосе. По времето на Нанокоста магистралата вече бе на повече от сто години; построена наново, изместена, разширена и снабдена със съоръжения за контрол на автоматизирания трафик, но при все това повече или по-малко разпознаваема, поръбена със сгради и препятствия, пречещи й да се променя прекалено бързо. Измежду няколкото, броящи се на пръстите на едната ръка физически карти, които Оже бе имала възможност да разгледа, „Периферик“ неизменно бе на мястото си: също толкова част от пейзажа, колкото и Сена, или множеството паркове и гробища.

Така че защо не присъстваше на тази карта?

Със смесено усещане за нарастващо любопитство и подозрение, тя обърна картата и потърси подробности за издателството. В дъното на заглавната страница имаше ситен текст с името на носителя на авторското право и годината, 1959. Картата беше отпечатана повече от век преди края; преди още да бъде завършено и самото околовръстно шосе. И беше повече от странно, че нямаше дори следа от съществуването му — нямаше даже намек за недовършени участъци или каквито и да е неясни признаци за бъдещи строителни планове… Може пък картата да беше прекалено остаряла дори и по време на издаването си?

Защо й изпращаха тези безполезни факсимилета? Ако целта им беше да й напомнят за случилото се под Шан-з-Елизе, можеше да им помогне и сама с идеи за далеч по-прикрити начини.

Насочвайки отново вниманието си към картата, успя да забележи и още нещо, което не изглеждаше съвсем на място, поредният досаден детайл, който не беше както трябва… ала реши да не се оставя да бъде въвлечена в досадните игри на анонимния си мъчител. Сгъна картата и я напъха напосоки в един от празните цилиндри, готова да въведе напълно случаен код и да се отърве от нея.

— Нямам нужда от теб — измърмори.

На вратата се почука. Питър? Ала почукването беше прекалено остро и делово, за да е той. За момент обмисли възможността да го пренебрегне, ала ако идваха от Института, все някак щяха да намерят начин да влязат в дома й. Освен това, ако имаха новини за трибунала, предпочиташе да ги чуе още сега.

Тя отвори вратата със замах:

— Какво?

Бяха двама: млад мъж и млада жена. Носеха много тъмни и много официални бизнес костюми, допълнени с блясъка на коравите им бели яки. И двамата имаха добре сресани руси коси, пригладени с гел, сякаш бяха брат и сестра. Излъчваха безпрекословна енергичност, като двойка силно натегнати пружини. Бяха опасни и експедитивни, и очевидно искаха да го разбере още от пръв поглед.

— Верити Оже? — попита жената.

— Много добре знаете коя съм.

Жената размаха значката си пред очите й — озарена от металическо фолио и холограмни нишки. Под звездите и райетата на СОЗЩ, се виждаше снимката на женско лице до раменете, което се въртеше на 360 градуса.