Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Няма нужда да си променяш навиците заради мен.

— Съжалявам за рождения ден на Пола. Ще й се реванширам. Предай й го, става ли? И кажи на Андрю, че го обичам. Не им позволявай да си мислят, че съм лоша майка.

— Не си лоша майка — каза Питър. — И лош човек не си. Просто си позволила на тази планета… този град… Париж… да превземе живота ти… като някакъв обсебващ любовник. Знаеш ли, може би щеше да ми бъде по-лесно да се справя с проблема, ако наистина имаше любовна връзка.

— Ако аз не се интересувам от Париж, никой друг няма да го направи.

— И струваше ли си това един брак и любовта на две деца? — Питър побърза да вдигне ръка. — Не, не ми отговаряй. Просто го обмисли. За нас и бездруго е прекалено късно.

Простичката яснота в думите му някак я изненада.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Дори фактът, че сме способни да водим този разговор, без да хвърляме разни неща, само го доказва.

— Предполагам, че си прав.

— Но никога не забравяй децата си — подчерта Питър. — Изправи се пред трибунала, бъди смирена, говори единствено истината и кажи, че си допуснала грешка, за която съжаляваш. Тогава поне имаш някакъв шанс да излезеш оттам.

— И да запазя работата си?

— Не съм ти обещавал чудеса.

Тя се изправи и взе ръката му, усещайки как ляга върху нейната с до болка позната топлина, сякаш бяха издялани един за друг.

— Ще направя всичко по силите си — каза Верити. — Все още имам прекалено много работа. Няма да позволя на тези негодници да ме унищожат, само за да отправят политическо послание.

— Така те искам — отвърна Питър. — Но не забравяй и думите ми за смирението.

— Ще ги имам предвид.

Изчака го да си тръгне, преди да отнесе вазата с мъртвите цветя в кухнята и да ги изсипе в боклука.

— Верити Оже?

— Да.

— Моля, заемете свидетелското място.

Предварителното изслушване се провеждаше в зала с високи сводове в част от Института, която никога дотогава не беше посещавала. От апартамента й дотук обаче, в компанията на придружителите й, разстоянието не се бе оказало дълго. По стените наоколо се виждаха необятни фотографски фрески със сцени от Земята преди Нанокоста.

— Да започваме — произнесе председателката, като се обърна към Оже от мястото си на издигнатия подиум, зад който бе спуснат флага на Съединените околоземни щати. — Според предварителните заключения на тази специална дисциплинарна комисия действията ви в Париж са довели до смъртта на ученика Себастиан Нервал…

Оже бе единствената, която не се обърна, за да погледне момчето, сгушено на носилката, заобиколено от ореола на деликатните машини, произведени от слашърите. Машините все още се въртяха основно около черепа му като облак грижовни херувими и серафими.

— Възразявам — намеси се назначения от Института по старините защитник на Оже. — Ученикът присъства в залата.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че едва ли можем да говорим за „смъртта“ му в какъвто и да е смисъл.

— Законът не прави разлика между постоянна и временна смърт — отговори председателката с уморения тон на човек, който е водил този спор неизброими пъти. — Момчето е оцеляло единствено благодарение на факта, че имахме под ръка медицинските умения на Политате. Тъй като това не може да бъде прието за нещо нормално, по време на изслушването ще смятаме, че не играе ролята на смекчаващо вината обстоятелство.

Кръглото къртиче лице на адвоката на Оже по никакъв начин не печелеше по точки от кръглите къртичи очила, които носеше.

— Все пак обаче е факт, че той не е умрял.

— Възражението се отхвърля — произнесе председателката. — И… ако ми позволите да направя едно предложение… следващия път когато пристъпите в тази зала, няма да е зле да сте се запознали с основните правни положения на Съединените околоземни щати.

Адвокатът започна да рови из документите си, сякаш търсеше единствената полузабравена клауза, която можеше да докаже правотата му. Оже видя как документите се плъзнаха в скута му и изпаднаха на земята. Той се наведе, за да ги вдигне и успя да събори очилата от носа си, блъскайки ги в ръба на масата.

Председателката го игнорира, като вместо това се обърна към жената, седнала отдясно на Оже.

— Касандра… Това е името, с което предпочитате да се обръщаме към вас, нали така?

— Предпочитаното от мен име е… — след което жената отвори уста и излъчи сложно устроено шуртящо чуруликане, остра последователност ох ноти и ромолене. Генното инженерство беше дало на всички граждани на Политате звуков орган, оформен като птичи сиринкс, заедно с необходимата за правилното му функциониране неврална мрежа, с чиято помощ да генерират и разпознават звуците от него. Тъй като в този момент вече беше част от техния геном, слашърите биха запазили способността си за ускорена комуникация, дори и да ги връхлетеше друго забравяне или технологичен срив. Касандра се усмихна печално. — Но според мен засега „Касандра“ е повече от достатъчно.