Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— Калискан плаща заплатата ти.

— Въпреки всичко. Ако иска академично признание, се налага да си поизцапа ръцете. — Оже седна с гръб към картинния прозорец и погледна Питър през една грубо изработена дървена масичка за кафе. Върху масичката имаше несиметрична черна ваза с десетина изсъхнали цветя. — Не си бях поставила за задача да го дразня. Отношенията ми с Дефорест бяха отлични. И не, нямам вродена неприязън към всяка форма на авторитет.

Възможно е Калискан да си е имал други проблеми — произнесе Питър с типичния за него тих и многозначителен тон, който винаги беше намирала колкото влудяващ, толкова и привлекателен. Очарованието беше една от най-силните му страни, имаше го в изобилие. И дори някой да заподозреше повърхностния му характер, често успяваше да го сбърка с добре прикрита дълбочина, подобно на лъжлива интерпретация на радарно изображение.

— Откъде можеш да бъдеш толкова сигурен, Питър?

— Просто казвам, че невинаги да си създаваш врагове е единственият начин да напреднеш в кариерата.

— Не си създавам врагове — отговори тя. — Но не обичам хората да застават на пътя на научните ми интереси.

— Миналата седмица Пола имаше рожден ден.

— Зная, съжалявам. Просто покрай всичко това…

— Рожденият й ден беше няколко дни преди цялата лудница в Париж. „Всичко това“ няма нищо общо в случая. — Както винаги, гласът на Питър звучеше спокойно и съчувствено, дори когато в него се долавяше укор. — Имаш ли представа колко много означава това за едно деветгодишно момиченце?

— Съжалявам, вече ти казах. Ще й изпратя съобщение, ако това ще те направи щастлив.

— Не става въпрос за моето щастие, а за това на собствената ти дъщеря.

Внезапно Верити се почувства жалка и изпълнена с изгарящ срам.

— Зная. Мамка му, не ставам за нищо. Не заслужавам да бъда нейна майка, също както не заслужавах да бъда твоя съпруга.

— Моля те, спести ми самосъжалението си. Не съм тук, за да те унижавам от името на Пола. В края на краищата е дете, ще го преживее. Просто реших, че едно внимателно напомняне ще ти се отрази добре.

Оже скри лице в ръцете си. Като от нищото, след почти пет дни безчувствено упорство, най-после сълзите бяха дошли. Дъщеря си ли съжаляваше, или себе си? В този момент не й се искаше да научи със сигурност.

— Защо си тук тогава? — попита приглушено между пръстите си.

— За да видя как се чувстваш.

Тя се вторачи намръщено в него с възпалените си зачервени очи:

— Просто шибано прекрасно, както виждаш.

Разнесе се всмукващ и изплюващ звук и в същия миг от тръбата се изсипа поредното съобщение, издрънчавайки върху останалите в кошницата. Оже дори не го погледна. Беше сигурна, че подобно на повечето през последния ден, е анонимно и от някой, решил да се подиграе с нея. Защо иначе щяха да й изпращат карти на Париж, ако не за да й натрият носа заради случилото се там?

— Другата причина, поради която съм тук — продължи Питър след неопределено дълга пауза, изпълнена с достойнство, — е за да видя дали не се нуждаеш от помощта ми. Имам връзки, мога да ти бъда от полза.

— Нови приятели по високите етажи на властта?

— Политическите връзки не са нещо, от което би следвало да се срамуваме — отвърна той с увереността на човек, който вярва в думите си.

Собственият й глас звучеше отслабнало и отсъстващо:

— Как мина?

— Пътуването си го биваше.

— Донякъде ти завиждам.

Дипломатическите задължения на Питър често го отвеждаха надълбоко в контролираните от Политате територии в периферията на Слънчевата система. Последната му мисия го бе отвела с една стъпка по-нататък: надалеч в Галактиката, посредством хипермрежата.

— Би ти харесало — каза Питър. — Естествено, на моменти ми се изправяше косата от ужас… но мисля, че си струваше.

— Надявам се, че си демонстрирал подходящите страхопочитание и смиреност — произнесе Оже.

— Нищо в този смисъл. Изглежда им беше приятен фактът, че имат възможност да покажат на някого с какво разполагат.

— Виж — прекъсна го тя, — може би нямаше да съм толкова скептично настроена, ако бях убедена, че се интересуват единствено от сътрудничеството ни.

— А ти не вярваш, че е така?

— Зная какво пише в ситния текст. Получаваме достъп до тяхната хипермрежа, и въпреки че няма особен смисъл да го подчертавам — достъп до тяхната хипермрежа, след като ни е станало ясно кога и какво не ни е разрешено да правим, а в замяна те получават достъп до Земята, също при техните условия, колкото и смешно да звучи.