Аластер Рейнольдс - Вековен дъжд

— И не ви е правило впечатление нещо да липсва оттук?

— Щях да го спомена.

Кюстин потупа тенекиената кутия:

— Може би са търсели това тук, но не са го открили, понеже вече го е била дала на мосю Бланшар.

— Според теб нещо в кутията струва ли си да извършиш убийство? — попита Флойд.

— Не — отговори Кюстин. — Но докато работех в Ке, съм виждал да убиват хора за комат хляб.

Флойд се обърна към хазаина:

— Ако имаме някакво развитие, утре ще се свържа с вас по телефона, в противен случай ще продължа разследването, докато не изникне нещо.

— Бих искал да получавам сведения от вас всеки ден, независимо от значимостта на разкритията ви.

Флойд сви рамене:

— Щом такова е желанието ви.

— Можете да ме откриете вечер. В края на всяка седмица ще очаквам писмен доклад по напредъка на разследването заедно с отчет за направените разходи.

— Явно взимате нещата на сериозно, а?

— В тази стая се е случило нещо ужасно — каза Бланшар. — Усещам го, дори на вас да не ви прави впечатление. Мадмоазел Уайт беше изплашена и далеч от дома. Някой се е вмъкнал и я е убил и това е неприемливо.

— Разбирам — кимна Флойд.

Почти бяха стигнали вратата, когато Бланшар отново се обади:

— Забравих да спомена за още нещо. Възможно е да няма особено значение, но мадмоазел Уайт държеше една пишеща машина в стаята си. — Той се спря, полагайки ръка върху голям дървен шкаф, поставен върху ниска масичка със закривени крака. — Беше немски модел… марка „Хаймзот и Райнке“, струва ми се… много тежка. Това е кутията, в която я доставиха.

— Доста необичаен аксесоар за един турист — отбеляза Флойд.

— Поинтересувах се защо й е и единственото, което каза, беше, че упражнявала машинописа си, за да не губи форма, докато се прибере у дома.

— Добре е, че го споменахте — каза Флойд. — Вероятно не е от съществено значение, но всяка малка информация може да се окаже от полза.

— Дали да не я огледаме? — попита Кюстин.

— Точно там е работата — отвърна Бланшар. — Вече не съществува. Намерихме я разбита на парчета на паважа, непосредствено до тялото на мадмоазел Уайт.

— Здравей, Верити — каза бившият съпруг на Оже, — Съжалявам, че се появявам без предизвестие, но някои наши общи приятели вече започваха да се чудят дали все още си жива.

Питър Оже имаше загоряла кожа и мускулеста фигура, като човек, който току-що се завръща от продължителна ваканция, а не от изтощителна дипломатическа обиколка на Федерацията на политите. Носеше скъп масленозелен костюм, който се подчертаваше от алена сатенена кърпа и изисканата златна значка на дипломатическия корпус. Ясните му зелени очи блестяха като изрязани изумруди, озарени от нестихваща развеселеност от всичко и всеки около него.

— Разбира се, че още съм жива — отговори сърдито Оже. — Наричат го домашен арест. Общуването с останалата част от света е донякъде затруднена.

— Знаеш какво имах предвид. Нито вдигаш телефона, нито отговаряш на пощата си. — За да подчертае думите си, Питър посочи натрупаната купчина от съобщителни цилиндри, задръстили отделението за пристигащата поща на пневматичната система в стаята.

— Опитвам се да събера мислите си.

— Не можеш да продължаваш така. Когато най-после се заемат с теб, трябва да се изправят срещу човек с всичкия си, а не пред заекваща развалина. Чувам, че предварителните изслушвания са насрочени за по-късно тази сутрин.

— Правилно си чул.

— Изглеждаш забележително спокойна.

— Просто формалност, нещо като удобна възможност двете страни да се измерят предизвикателно с очи. Дисциплинарният трибунал и решението, което ще вземе обаче, вече ме държат будна.

Питър седна, премятайки единия си дълъг крак върху другия. За момент погледът му възхитено се насочи към картинния прозорец и яркия бял диск на Земята, а на нейния фон — един от по-близко разположените райони на Плетеницата.

— Случвало се е да променят плановете си — обади се накрая той. — Бъди готова за всякакви изненади, особено в този момент. Имат навика да избягват правилата, още повече в случаи като твоя.

— Това пък какво трябва да значи?

— Говоря за хора като теб, хора, които не обичат да се подмазват на властите. Меко казано. Научих, че миналата година си успяла да раздразниш дори самия Калискан. Това вече е нещо.

— Всичко, което направих, беше да откажа да впиша името му в проучване, с което нямаше нищо общо. Ако му се е сторило нередно, никой не го е спирал да отнесе въпроса до трибунала.