Нил Шустерман - Косачи

— Понякога играя карти със синовете на мъжа, който поддържа басейна — сподели му тя. — Но те не ме харесват особено, като се има предвид, че преди къщата е била тяхна. Сега се бутат в обща стая в крилото за прислугата. — А после добави. — Знаеш ли, че спиш в една от техните стаи? Затова и теб не харесват много.

— Сигурен съм, че не харесват никого от нас.

— Може би е така.

Вероятно се дължеше на факта, че Есме още бе мъничка, но сякаш се намираше в пълно неведение защо на Роуан му е толкова тежко. Вероятно знаеше и друго, освен да задава въпроси и да коментира какво е видяла. Приемаше положението си такова, каквото е, и никога не казваше лоша дума за благодетеля си — или по-скоро за похитителя си, тъй като Есме очевидно беше затворник на Годар, при все че може би не го възприемаше така. Клетката ѝ беше златна, но все пак си оставаше клетка. Така или иначе, неведението беше нейната благословия и Роуан реши да не разбива илюзията ѝ, че е свободна.

Роуан изтегли асо, което му трябваше за ръката, но въпреки това го пусна.

— Годар някога говори ли с теб? — попита той Есме.

— Разбира се, че говори с мен — отвърна тя. — Постоянно ме пита как съм и дали има нещо, от което се нуждая. Ако има, прави всичко възможно да го получа. Ето, миналата седмица поисках…

— Не, не питам за такъв разговор — прекъсна я Роуан. — Имам предвид истински разговор. Някога споменавал ли е защо си толкова важна за него?

Есме не отговори. Вместо това свали картите си. Деветки и тройки.

— Руми — обяви тя. — Ти губиш.

Роуан събра картите.

— Косач Годар трябва да е имал основателна причина, за да те остави жива и да ти осигури имунитет. Изобщо ли не си любопитна каква е тя?

Есме сви рамене и продължи да стиска устни. Чак след като Роуан раздаде отново картите, тя каза:

— Всъщност Косач Годар не ми е давал имунитет. Може да ме избере за Прибирането винаги, когато поиска, но не прибягва към това. — Сетне се усмихна. — Което ме прави още по-специална, не мислиш ли?

Изиграха четири игри. Едната Есме спечели съвсем честно, в две Роуан я остави да го победи и отбеляза точка в последната, за да не е толкова очевидно, че ѝ се е дал в предишните. Докато приключат, останалите се бяха навечеряли и се заемаха с обичайните си късни занимания. Роуан се опита да избегне всички и да се отправи директно към стаята си, но по пътя чу нещо, което го накара да спре. От спалнята на Косач Волта се чуваше приглушено хлипане. Ослуша се пред вратата, за да се увери, че не си въобразява, а после превъртя топката. Вратата не беше заключена. Бутна я леко и надникна вътре.

Косач Волта седеше на леглото, скрил лице в дланите си. Тялото му се тресеше от ридания, които той безуспешно се опитваше да потисне. Мина известно време, преди да вдигне глава и да види Роуан.

Скръбта на Волта мигновено прерасна в гняв.

— Кой ти позволи да влизаш тук, по дяволите? Махай се! — Хвана най-близкия предмет — стъклено преспапие — и го хвърли по Роуан, точно както Есме беше предвидила. Би причинило доста сериозна травма на главата му, но Роуан се наведе и ударът попадна във вратата, където остави сериозна вдлъбнатина в дървото, вместо в черепа на младежа. Роуан можеше да си иде. Вероятно би било най-разумният ход, но подобно поведение не беше силата му. Негов специалитет беше да си пъха носа там, където не му е работа.

Влезе в стаята и затвори вратата след себе си, готов да избегне следващия летящ предмет.

— Трябва да бъдеш по-тих, след като не искаш никой да те чуе — заяви на Волта той.

— Само да споменеш пред някого, и ще направя живота ти истински ад.

Роуан се разсмя, тъй като заплахата предполагаше, че животът му все още не е такъв.

— Смешно ли ти се струва? Ще ти покажа кое е смешно.

— Извинявай. Нямах намерение да се смея. Но не се смеех на теб, ако това си помислил.

След като Волта вече не го замеряше с разни неща, Роуан взе един стол и седна достатъчно далеч, че да осигури на Косача пространство.

— Днес беше тежко — каза Роуан. — Не те виня.

— Какво знаеш изобщо? — процеди Волта.

— Знам, че ти не си като другите — отговори Роуан. — Наистина не си.

Тогава Волта вдигна към него зачервените си от сълзи очи, които вече не се опитваше да прикрие.

— Искаш да кажеш, че нещо не ми е наред — Волта отново сведе поглед и стисна юмруци, но Роуан дори не помръдна, тъй като не очакваше да бъде набит. Подозираше, че Волта би използвал юмруците срещу себе си, стига да можеше.