Нил Шустерман - Косачи

Косач Кюри пристъпи към момиче с твърд поглед, високи скули и лице, което сякаш можеше да устои и на ураган.

— Клодет Каталино — започна Косач Кюри. — Сбъркала си с избора на отрова…

— Това не би могло да се случи — заговори Клодет.

— Не ме прекъсвай.

— Но предположението ви е грешно, Почитаема Косач Кюри. — Познавам отровите толкова добре, че никога не бих допуснала грешка. Никога.

— Е — изрече Косач Кюри със смразяваща ирония. — Менторът ти трябва да е изключително доволен, че се е сдобил с първия перфектен ученик в историята на човечеството. — Репликата ѝ предизвика кикот в залата. — Добре тогава — продължи Косач Кюри. — Да речем, че някой, подразнен от самодоволството ти, е саботирал твоята отрова. Субектът ти — мъж, който не е оказал съпротива, изпада в конвулсии и изглежда, че краят ще настъпи бавно и ще е придружен от доста повече болка, отколкото нанитите му биха могли да подтиснат. Какво ще направиш?

Клодет отговори без капка колебание:

— Изваждам пистолета, който държа зареден за всеки случай, и слагам край на мъките му с един-единствен точен изстрел. Но преди това бих наредила на всички присъстващи членове на семейството да излязат от стаята, за да им спестя травмата от гледката на балистичното Прибиране.

Косач Кюри повдигна вежди, помисли над думите ѝ и отвърна:

— Приемливо. И мисълта за семейството внася приятна нотка… макар само хипотетично. — След това се усмихна. — Разочарована съм, че се провалих в опита си да докажа, че не си съвършена.

Следваше момче, фиксирало погледа си в точка на стената отсреща, очевидно с надежда да се пренесе на някое щастливо място.

— Ноа Збарски — обяви Кюри.

— Да, Ваша чест. — Гласът му трепереше. Цитра се чудеше какво може да се очаква от Кюри. Какъв ли въпрос би задала на толкова уплашено момче?

— Назови ми пет животински вида, които генерират невротоксин, достатъчно мощен, че да е ефикасен за натопена в отрова стрела.

Момчето, което беше задържало дъха си, шумно въздъхна от облекчение.

— Ами, жаба дърволаз, разбира се, по-известна като отровна жаба стрела — започна той, — синьопръстен октопод, мраморен конусовиден охлюв, континентален тайпан и… ъъъ… смъртоносен скорпион.

— Отлично — заяви Косач Кюри. — Можеш ли да назовеш още?

— Да — отговори Ноа. — Но вие казахте един въпрос.

— Ами ако ти кажа, че съм променила решението си и искам шест, вместо пет?

Ноа пое дълбоко дъх, но не го задържа.

— Тогава ще ви отговоря по най-любезния възможен начин, че не държите на думата си, а дълг на всеки Косач е да държи на думата си.

Косач Кюри се усмихна.

— Приемлив отговор! Много добър!

И тогава застана пред Цитра.

— Цитра Теранова.

Цитра осъзна, че Косачът знае имената на всички, и въпреки това се стресна, щом я чу как произнася нейното.

— Да, Почитаема Косач Кюри.

Жената се наведе към нея и заби поглед в очите на Цитра.

— Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

Цитра беше подготвена за какви ли не въпроси.

Какви ли не, но не и за този.

— Извинете ме?

— Въпросът е прост, мила. Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

Цитра стисна челюст. Устата ѝ пресъхна. Знаеше отговора. Дори не беше нужно да се замисля.

— Може ли момент?

— Не се притеснявай.

Тогава един от Косачите се провикна откъм залата:

— Вършила е толкова лоши неща, че ѝ е трудно да избере само едно.

Чу се дружен смях. В този момент я изпълни омраза към всички.

Цитра погледна Косач Кюри в очите. Тези всевиждащи сиви очи. Добре знаеше, че не може да се измъкне от въпроса.

— Когато бях осемгодишна — започна тя, — спънах едно момиче по стълбите. То си счупи врата и се наложи да остане три дни във възстановителен център. Така и не ѝ признах, че съм била аз. Това е най-лошото нещо, което някога съм правила.

Косач Кюри кимна, след това се усмихна съчувствено и рече:

— Лъжеш, мила. — Тя се обърна към множеството и поклати глава, може би дори с лека тъга. — Неприемлив отговор. — После отново се обърна към Цитра. — Слез долу — нареди тя. — Косач Фарадей ще избере наказанието ти.

Тя не възрази, не настоя, че казва истината. Защото не беше така. Нямаше представа откъде го знаеше Косач Кюри.

Цитра се върна на мястото си, неспособна да погледне Косач Фарадей, а и той не ѝ продума.

След това Косач Кюри премина към Роуан, който изглеждаше толкова самодоволен, че на Цитра ѝ се прииска да го удари.

— Роуан Дамиш — поде Косач Кюри. — От какво се боиш. Кой е най-големият ти страх?