Нил Шустерман - Косачи

— Значи през цялото време, докато сме пазарували, вие сте знаели, че ще приключим с това? — попита Роуан.

— Мъчно ми е за вас — обади се Цитра. — Дори докато си набавяте храна, смъртта се спотайва зад кутиите с мляко.

— Тя никога не се спотайва — отговори Косачът с тъга, която не се поддаваше на описание. — Нито пък спи. Съвсем скоро ще го разберете.

Но това определено не беше сред уроците, които някой от тях копнееше да усвои.

Същият следобед, точно както беше казал Косачът, отидоха в корабната компания, в която работеше онази жена, и наблюдаваха… също както Роуан беше наблюдавал Прибирането на Коул. Въпреки това не се ограничиха само до гледане.

— Избрал съм за теб малко хапче за прекратяване на живота — съобщи Косач Фарадей на безмълвната разтреперана жена. Бръкна в робата си и извади хапчето в малко стъклено шишенце.

— Няма да се активира, преди да го сдъвчеш, така че можеш сама да избереш момента. Не бива да го гълташ, а само да го сдъвчеш. Смъртта ще настъпи мигновено и безболезнено.

Главата ѝ се разклати като на парцалена кукла.

— Може ли… може ли да се обадя на децата си?

Косач Фарадей поклати глава.

— Не. Съжалявам. Но ние ще им предадем каквото пожелаете.

— Какво ще ви струва да ѝ позволите да се сбогува? — попита Цитра.

Той направи жест с ръка, за да я накара да замълчи, и подаде на жената писалка и лист хартия.

— Споделете необходимото в писмо. Обещавам да го доставим.

Изчакаха я пред кабинета ѝ. Косач Фарадей като че ли притежаваше безгранично търпение.

— Ами ако отвори прозореца и реши да се размаже? — попита Роуан.

— Тогава животът ѝ ще приключи по график. Изборът е далеч по-неприятен, но резултатът ще бъде същият.

Жената не избра размазването. Вместо това ги пусна обратно в стаята, любезно подаде хартиения плик на Косач Фарадей и седна зад бюрото си.

— Готова съм.

Тогава Косач Фарадей направи нещо, което те не очакваха. Обърна се към Роуан и му връчи шишенцето.

— Постави хапчето в устата на госпожа Бекър, ако обичаш.

— Кой, аз?

Косач Фарадей не отговори. Просто му подаде стъкленицата и изчака Роуан да я вземе. Роуан съзнаваше, че официално не той извършва Прибирането, но да бъде посредник… беше толкова разтърсващо. Той преглътна, усети вкуса на сълзите, сякаш хапчето беше в собствената му уста. Не го взе.

Косач Фарадей му даде малко време, а след това се обърна към Цитра.

— Тогава ти.

Цитра само поклати глава.

Косач Фарадей се усмихна.

— Много добре. Изпитвах ви. Нямаше да остана доволен, ако някой от вас покажеше, че копнее да причини смърт.

При думата „смърт“ жената пое дъх на пресекулки.

Косач Фарадей махна тапата и внимателно извади хапчето. Беше триъгълно, покрито с тъмнозелен слой. Кой би предположил, че смъртта може да се крие в нещо толкова малко?

— Но… но аз съм едва на деветдесет и шест — промълви жената.

— Наясно сме — увери я Косачът. — Сега, моля, отворете уста. Не забравяйте, че не се гълта, а се дъвче.

Тя отвори уста, както ѝ беше заръчано, и Косач Фарадей постави хапчето върху езика ѝ. Затвори я, но не го сдъвка веднага. Погледна ги всичките подред. Роуан, след това Цитра и най-накрая спря поглед върху Косач Фарадей. Тогава се чу съвсем тихо хрускане. И тя се отпусна. Толкова просто. Но всъщност изобщо не беше толкова просто.

Очите на Цитра се насълзиха. Момичето стисна устни. Макар Роуан много да се стараеше да контролира емоциите си, дишането му стана насечено, зави му се свят.

В този момент Косач Фарадей се обърна към Цитра.

— Провери за пулс, моля те.

— Кой, аз?

Косачът беше търпелив. Не попита отново. Той никога не задаваше въпросите си втори път. След като момичето продължи да се колебае, той добави:

— Този път не е тест. Наистина искам да потвърдиш пред мен, че няма пулс.

Цитра протегна ръка към врата на жената.

— От другата страна — насочи я Косачът.

Тя притисна пръсти към сънната артерия, точно под ухото на жената.

— Няма пулс.

Удовлетворен, косач Фарадей се изправи.

— Значи това е всичко? — учуди се Цитра.

— Ти какво очакваше? — попита Роуан. — Ангелски хор?

Цитра го изгледа негодуващо.

— Все пак… струва ми се твърде… необичайно.

Роуан добре я разбираше. Беше усетил електрошока, който отне живота на съученика му. Беше ужасно, но някак случилото се тук бе още по-лошо.

— Ами сега? Ще я оставим просто така?

— По-добре е да не се мотаем наоколо — отговори Косач Фарадей, натискайки бутони на телефона си. — Информирах патолога, че трябва да дойде и да прибере тялото на госпожа Бекър. — След това взе писмото, което тя беше написала, и го мушна в един от многото джобове на робата си. — Вие двамата ще предадете писмото на близките ѝ на погребението.