Нил Шустерман - Косачи

— Но… това не е позволено!

Годар беше непреклонен.

— Нека някой възрази. О, какво чувам? Тишина!

— Не се тревожи — обърна се Волта към Роуан. — С тази цел си тренирал. Ще се справиш добре.

Тъкмо от това се тревожеше Роуан. Не искаше да се справи „добре“. Искаше да му е неприятно. Искаше да се провали, тъй като единствено провалът щеше да му докаже, че е запазил частица от своята човечност. Имаше чувството, че мозъкът му ще се изстреля от носа и ушите му. Надяваше се да стане така, тогава нямаше да му се налага да избира никого за Прибирането. Ако се наложи да го направя , каза си той, ще бъда милостив като Косач Фарадей. Няма да изпитвам удоволствие. НЯМА да изпитвам удоволствие!

Завиха зад ъгъла и Роуан видя крайната им цел: постройка, изградена така, че да прилича на стара кирпичена мисия, съвсем не на място в студената Средмерика. Железният символ върху високата камбанария представляваше силно издължен двузъбец. Това беше манастир на тоналисти.

— Зад тези стени живеят почти сто тоналисти — обяви Годар. — Целта ни е всички да станат субект на Прибирането.

Косач Ранд се ухили. Косач Чомски провери настройките на оръжието си. Само Косач Волта като че имаше известни резерви.

— Всичките?

Годар сви рамене, сякаш не беше кой знае какво. Животът на тези хора не означаваше нищо.

— Заличаването е наша запазена марка — отговори той. — Невинаги успяваме, но опитваме.

— Но това… това е нарушаване на втората заповед. Показва явно пристрастие.

— Стига, Алесандро — заговори Годар възможно най-покровителствено. — Пристрастие към кого? Тоналистите дори не са регистрирана културна група.

— Не могат ли да бъдат считани за религиозна секта? — намеси се Роуан.

— Сигурно се шегуваш — възкликна Косач Ранд. — Те са истинско недоразумение!

— Точно така! — съгласи се Годард. — Подиграват се с вярата от Епохата на смъртните. Религията е най-ценената част от историята, а те са я превърнали в извращение.

— Да ги подложим на Прибирането до един! — отсече Чомски и приготви оръжието си.

Годар и Ранд също извадиха мечовете си. Волта погледна Роуан и изрече тихо:

— Най-хубавото в Прибирането от този тип е, че приключва бързо.

След това също извади меча си и последва останалите през вратата на арковидния портал, която тоналистите винаги оставяха отворена за изгубени души, търсещи утеха. Нямаха представа какво ги очаква.

По улицата бързо се разнесе мълва, че малка елегия от Косачи е влязла в храм на тоналисти. Присъщо на човешката природа, слухът скоро гласеше, че Косачите са поне десет, а може би повече. Също толкова присъщо на човешката природа, доста хора, по-развълнувани, отколкото изплашени, прекосиха улицата, за да се опитат да зърнат Косачите, а вероятно и касапницата, която са оставили след себе си. Но това, което виждаха, беше едно-единствено момче — стажант, застанал пред отворените врати с гръб към тълпата.

На Роуан беше наредено да остане край портите с изваден меч, за да не допусне някой да избяга. Но щом изпадналите в паника тоналисти го видеха с меча и гривната на стажант, те побягваха обратно в сградата и се превръщаха в плячка за Косачите. Той стоя там пет минути, а после напусна поста си на вратата и се изгуби в приличащия на лабиринт комплекс. Чак тогава хората започнаха да се измъкват към безопасността.

Звуците на мъчението бяха почти непоносими. Мисълта, че от него се очаква да извърши Прибирането, не му позволяваше да се затвори в себе и този път. Мястото представляваше лабиринт от вътрешни дворове и пътеки с нелогична подредба. Роуан нямаше представа къде се намира. От лявата му страна гореше сграда, а дворът беше осеян с трупове, маркирали пътя на Косачите. Една жена беше приклекнала в опит да се прикрие зад храст с почти опадали листа, гушкаше бебе и отчаяно се мъчеше да го накара да мълчи. Изпадна в паника, щом съзря Роуан, изпищя и стисна бебето още по-силно.

— Няма да ви нараня — успокои я той. — Никой не пази главния вход. Ако побързате, ще се измъкнете. Вървете!

Тя не се поколеба. Хукна веднага. Роуан можеше само да се надява, че няма да се натъкне на друг Косач по пътя си.

После зави зад ъгъла и видя човек, свит зад една колона, разтърсен от ридания. Не беше някой от тоналистите. Беше Косач Волта. Мечът му лежеше на земята. Жълтата му роба беше изцапана в алено, с блестяща и хлъзгава кръв бяха облени и ръцете му. Щом видя Роуан, той се извърна встрани и захлипа още по-силно. Роуан коленичи до него. Стискаше нещо в ръка. Не беше оръжие, а друго.