Нил Шустерман - Косачи

— Свърши — промълви Волта почти шепнешком. — Вече свърши.

Съдейки по звуците, които се носеха из целия комплекс, изобщо не беше свършило.

— Какво се случи, Алесандро? — попита Роуан.

Тогава Волта вдигна измъчен поглед, като на човек, обречен на вечно проклятие.

— Мислех си… мислех, че е офис. Или може би склад. Че ще вляза там, ще заваря най-много двама души. Ще извърша Прибирането възможно най-безболезнено и ще продължа. Така си мислех. Но не беше офис. Нито пък склад. Беше класна стая.

Той отново захлипа и продължи:

— Имаше повече от десет деца. Криеха се. Криеха се от мен, Роуан. Но имаше едно момче. Излезе напред. Учителят се опита да го спре, но то излезе напред. Не се боеше. Вдигна един от глупавите им камертони. Държеше го така, сякаш ще ме прогони с него. „Няма да ни нараниш“, каза ми то. След това го удари в чина, за да зазвъни, и отново го вдигна към мен. „Според силата на тона няма да ни нараниш“, настоя. И беше напълно убедено, Роуан. Вярваше в силата му. Вярваше, че тя ще го защити.

— Какво направи ти?

Волта затвори очи и думите му прозвучаха като ужасяващ писък:

— Прибрах го… прибрах всички тях.

После разтвори окървавената си длан и показа малкия камертон на момчето. Падна на земята с тихо фалшиво дрънчене.

— Какви сме ние, Роуан? Какви сме ние, по дяволите? Не може да е редно да сме такива.

— Не е. Никога не е било. Годар не е Косач. Може и да има пръстен, може да има лиценз за Прибирането, но не е Косач. Той е убиец и трябва да бъде спрян. Можем да намерим начин да го спрем, аз и ти!

Волта поклати глава и погледна кръвта върху дланите си.

— Свърши — повтори. После пое насечено дъх и изведнъж възвърна спокойствието си. — Свърши и аз се радвам, че е така.

В този момент Роуан разбра, че кръвта по ръцете на Волта не е от жертвите му. Беше от китките на самия Волта. Разрезите бяха назъбени и дълги. Бяха направени съвсем целенасочено.

— Алесандро, не! Не биваше! Трябва да се обадим за линейка дрон. Не е прекалено късно.

Но и двамата знаеха, че е.

— Всеки Косач има правото да упражни Самоприбирането. Не можеш да ми го отнемеш, Роуан. Дори не опитвай…

Кръвта вече бе навсякъде, обагрила снега във вътрешния двор. Роуан нададе вой. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен.

— Съжалявам, Алесандро. Толкова съжалявам…

— Истинското ми име е Шон Добсън. Ще ме наричаш ли така, Роуан? Ще ме наричаш ли с истинското ми име?

Роуан промълви през сълзи.

— Беше… беше чест да те познавам, Шон Добсън.

Той се облегна на Роуан, едва държеше главата си изправена, а гласът му ставаше все по-немощен.

— Обещай ми да бъдеш по-добър Косач, отколкото бях аз.

— Обещавам, Шон.

— Тогава може би… може би…

Но каквото и да искаше да каже, то се стопи в последната му капка живот. Той отпусна глава върху рамото на Роуан, докато далечните викове на агония изпълваха мразовития въздух.

Годар се намираше в светилището на параклиса и приключваше ужасната си задача. Навън виковете започваха да заглъхват, щом Чомски и Ранд довършваха започнатото. От другата страна на вътрешния двор гореше сграда. Пушек и студен въздух нахлуваха през счупените прозорци на параклиса. Годар стоеше отпред до олтара, който представляваше издължен лъскав двузъбец, и каменна купа с мръсна вода.

В параклиса беше останал само един жив тоналист. Беше оплешивяващ мъж, а расото му се различаваше от тези на мъртвите наоколо. Годар го хвана с една ръка, а с другата замахна с меча. След това се обърна, видя Роуан и се усмихна.