Нил Шустерман - Бурята

— Ще бъда там — увери я. — Та дори да се наложи да сменят кръвта ми с антифриз.

Тя си тръгна и чак след като си отиде, Константин си даде сметка, че не му бе благодарила нито веднъж по време на разговора им.

Час по-късно, докато Цитра и Мария обядваха в хотела си, пристигна загадъчно писмо. За пръв път от дълго време насам се хранеха пред хора. Писмото изненада и двете им. Косач Кюри посегна да го вземе, но пиколото се извини и им каза, че е адресирано до Косач Анастасия. Подаде го на Цитра, която го отвори и бързо го прочете.

— Хайде, казвай — подкани я Мария. — От кого е и какво иска?

— Нищо важно — каза тя на Косач Кюри и пъхна писмото в един от джобовете на робата си. — От семейството на мъжа, когото подложих на Прибиране снощи. Искат да знаят кога ще им дам имунитет.

— Мислех, че ще дойдат тук довечера.

— Така е, но не били сигурни за точния час. В бележката пише, че щели да дойдат в пет, ако не е проблем.

— Както те устройва — каза Косач Кюри. — Твоя пръстен ще целуват, не моя. — И върна вниманието си обратно към сьомгата.

Половин час по-късно Цитра бе навън, облечена с цивилни дрехи, и бързаше през града. Писмото не беше от семейството на актьора. Беше от Роуан. Надраскано беше набързо и гласеше: „Имам нужда от помощта ти. Музея на транспорта. Спешно“. Едва се сдържа да не остави Косач Кюри по време на храненето, но Цитра знаеше, че хукне ли така, ще събуди подозрение у Мария.

За случай, че искаше да иде някъде инкогнито, бе скрила цивилни дрехи в джоб на куфара си. Проблемът бе, че нямаше яке — твърде обемисто би било, та да го скрие от Мария. Така че без термичната намотка в зимната ѝ роба замръзна още щом се показа навън. След като храбро измина две пресечки, се принуди да си сложи пръстена и да го покаже на магазинер, за да получи палто — даде ѝ безплатно онова, което си избра.

— Имунитет би гарантирал, че няма да спомена как сте се появили на публично място без робата си — подхвърли собственикът на магазина.

На Цитра никак не ѝ хареса неговият опит за шантаж и каза:

— Върши ли работа съгласието ми да не те подложа на Прибиране заради тази заплаха?

Очевидно такъв вариант не му бе хрумнал. Остана зашеметен за миг.

— Да, да, разбира се — избъбри притеснено. — Така ще е справедливо. — После зарови за аксесоари. — Ръкавици към палтото?

Тя ги прие и излезе на острия вятър отвън.

Сърцето ѝ бе подскочило, когато за пръв път прочете бележката, но не позволи Мария да забележи вълнението ѝ. Загрижеността ѝ. Значи Роуан бе тук и се нуждаеше от помощта ѝ. Защо? В опасност ли беше, или искаше тя да му помогне в мисията му по ликвидиране на недостойни Косачи? Щеше ли да откликне на молбата му? Твърдо не. Вероятно не. Може би не.

Разбира се, това можеше и да е капан. Стоящият зад снощното нападение сега несъмнено ближеше раните си, така че изгледите това да е нов опит за покушение бяха слаби. И все пак тя бе скрила у себе си достатъчно оръжия, та да се защитава, ако стане необходимо.

Музеят на транспорта на Големите равнини представляваше разположена на открито експозиция от локомотиви и вагони от всички епохи на железопътния транспорт. Имаха дори образец от първия Маглев влак, движещ се безспирно в самия център. Очевидно Уичита на времето бе бил важно кръстовище помежду разни места. Сега бе град като всеки друг. Средмерика притежаваше хомогенност, която бе едновременно успокояваща и дразнеща.

По това време на годината в музея имаше само рехави групи туристи, избрали по някаква причина Уичита като дестинация за празниците. Тъй като той бе поддържан от Бурята, входът беше свободен и толкова по-добре. Цитра нямаше желание отново да показва пръстена си, та да влезе. Едно бе да вземе палто от магазин, а съвсем друго да провали прикритието си на място, където щеше да проведе тайна среща.

Плътно загърната, за да се предпазва от вятъра, тя обикаляше покрай черни парни локомотиви и червени дизелови и оглеждаше всяко кътче на депото за Роуан. След известно време започна да се тревожи, че това все пак е някакъв номер, целящ може би да я отдели от Косач Кюри. Тъкмо се канеше да си тръгва, когато някой подвикна:

— Тук съм!

Тя последва гласа до тясно сенчесто място помежду два вагона, където леденият вятър свистеше особено силно. Духаше в лицето ѝ и тя не можа да го види ясно, докато не приближи.

— Косач Анастасия! Боях се, че няма да дойдете.

Не беше Роуан, а Грейсън Толивър.

— Ти? — Разочарование бе твърде слабо определение на онова, което изпита. — Заслужаваш незабавно да те подложа на Прибиране и да отнеса сърцето ти на Константин!