Нил Шустерман - Бурята

Киселината бе прогорила дълбоко лицето на Косач Константин — твърде дълбоко, та собствените му оздравителни нанити да извършат поправката сами, но не и толкова сериозно, та да не бъде възстановено в лечебен център.

— Ще останете при нас поне два дни — каза му сестрата малко след като пристигна с превръзка на очите и бинтове върху половината лице.

Опита се да си представи как изглежда тя, но реши, че е излишно да се уморява, след като бездруго из кръвта му препускаха обезболяващи. А те, освен че го изтощаваха, не помагаха и на мисловните му процеси. Вероятно на този етап оздравителните нанити превъзхождаха по брой червените му кръвни телца, което означаваше, че в мозъка му постъпва по-малко количество кръв. Представяше си, че в момента кръвта му е гъста като живак.

— Колко време ще отнеме да си върна зрението? — попита.

Сестрата не пожела да се обвърже с отговор.

— Нанитите все още каталогизират поражението. До утре сутринта вече ще имаме оценка. Но имайте предвид, че ще им се наложи да реконструират очите ви от нулата. Мъчна задача е. Предполагам, че ще отнеме поне още двайсет и четири часа.

Той въздъхна и се почуди защо го наричаха „скоростно изцеряване“, когато нямаше нищо скоростно в него.

Подчинените му докладваха за осем на брой неприемливи, подложени на Прибиране в театъра.

— Молим за специално разрешение Свещеното острие да допусне временното им съживяване, за да бъдат разпитани — осведоми го Косач Армстронг.

— Което освен всичко друго ще ни даде допълнителния плюс да ги подложим на Прибиране втори път — посочи Константин.

Задоволството, че екипът му бе провалил атаката и бе отнел живота на повечето от заговорниците, бе нарушавано от факта, че Грейсън Толивър бе успял да избяга. Странното бе, че не откриха никакви свидетелства за него в задния мозък на Бурята. Някак си съществуването му бе заличено. На негово място имаше двойник на име Главореза от моста с отвратителна биография. Как бе успял Толивър едновременно да се преобрази и по-важното, да насложи нов дигитален отпечатък върху оригиналния си, беше загадка, заслужаваща по-щателно обследване.

Без пожарогасителна система самият театър бе изгорял до основи, но не и преди всички в него да избягат. Единствените жертви тази вечер бяха подложените на Прибиране неприемливи и гвардеецът, хвърлил се към Толивър. Той бе ударен с всичка сила от киселината и от тялото му остана много малко. Във всеки случай малко за съживяване, но саможертвата му бе спасила Косач Анастасия. Тъй като мъжът бе част от разследващия екип на Косач Константин, за него загубата бе лична. Някой без съмнение щеше да си плати.

Макар обикновените граждани винаги да бяха поставяни в предизвикана кома по време на процеса на скоростно изцеряване, Константин настоя да бъде оставен в съзнание и тъй като беше Косач, трябваше да се подчинят на желанието му. Той имаше нужда да помисли. Да планира. Да усеща минаващото време. Презираше идеята да се губят цели дни в безсъзнателно състояние при лечебен процес.

Косач Анастасия го посети малко преди очакваното възвръщане на зрението му. Той не бе в настроение за визита от нея, но нямаше да я лиши от възможността да му благодари за голямата му саможертва в името на нейното спасение.

— Уверявам те, Анастасия, лично ще разпитам неприемливите, които заловихме, преди отново да ги подложим на Прибиране, а също така ще хванем Грейсън Толивър. — Полагаше всички усилия думите му да звучат ясно, а не завалени от болкоуспокояващите. — Ще плати за действията си по всякакъв начин, допустим от закона на Косачите.

— Но все пак той спаси всички в театъра, като разби онази тръба — припомни Анастасия.

— Да — неохотно призна Константин, — но нещо никак не е наред, когато спасителят ти е и твой нападател.

Тя можа да отговори на това единствено с мълчание.

— Четирима от атентаторите, които заловихме, са от региона Тексас — информира я Константин.

— Смятате ли, че мозъкът на операцията е от Тексас? — попита тя.

— Или някой, който се укрива там — каза Константин. — Ще стигнем до дъното на тази история. — Той неизменно казваше това, защото в миналото винаги го бе постигал. Изнервяше го мисълта, че това може да се окаже първото изключение.

— Наближава конклавът — отбеляза Анастасия. — Мислите ли, че ще сте в състояние да присъствате?

Той не можеше да отгатне на кое от двете се надява тя — на отсъствието или на присъствието му.