Нил Шустерман - Бурята

Осъзнах, че има само два съвършени акта и те са най-важните, които са ми известни, но аз си забранявам да ги извършвам и ги оставям в ръцете на човечеството.

Те са създаването на живот… и отнемането на живот.

Както в повечето средища на тоналисти в онова, в което Грейсън Толивър се озова, бяха положени старания то да изглежда много по-старо, отколкото бе всъщност. В конкретния случай сградите бяха от тухли, обрасли с бръшлян. Ала тъй като бе зима, вейките бяха голи и сухи и повече приличаха на паяжини. Той влезе през дълга колонада с пергола, обградена от скелети на розови храсти. Вероятно бе много красиво през пролетта и лятото, но сега, в средата на зимата, картината бе в пълно съзвучие с душевното му състояние.

Първата жива душа, която видя, бе жена, облечена в типичното широко конопено расо на тоналистите. Тя го приветства с усмивка и обърнати нагоре длани.

— Трябва да говоря с брат Макклауд — каза той, припомнил си какво му беше поръчала Косач Анастасия.

— Ще трябва да получите позволение от курат Мендоса — отвърна тя. — Ще отида да го повикам.

Тя се отдалечи с тъй бавна крачка, че на Грейсън му идеше да я хване и побутне напред.

Когато курат Мендоса дойде, в неговата походка поне личеше някакво усещане за спешност.

— Дошъл съм да търся убежище — обясни Грейсън. — Казаха ми да питам за брат Макклауд.

— Да, разбира се — кимна човекът, сякаш всеки ден се обръщаха към него с подобни думи.

Съпроводи Грейсън до една от сградите и до стая в нея.

На нощно шкафче имаше запалена свещ. Първото, което куратът стори, бе да я загаси.

— Настанете се удобно — каза той. — Ще съобщя на брат Макклауд, че го чакате.

Затвори вратата, но не я заключи, като остави Грейсън на собствените му мисли с възможност да си тръгне, ако пожелае.

Стаята беше спартанска. Никакви удобства освен най-нужната мебелировка — легло, стол и нощно шкафче. По стените нямаше декорация освен железен камертон, окачен над леглото, със сочещи нагоре зъбци. Наричаха го двузъбец. Беше символът на тяхната вяра. В чекмеджето на нощното шкафче имаше конопено расо, а на пода — чифт сандали. Зад загасената свещ лежеше подвързан с кожа молитвеник с гравиран върху корицата двузъбец.

Беше място, изпълнено с покой. Умиротворяващо. Непоносимо.

Той бе преминал от света без събития на Грейсън Толивър към бурните крайности, белязали съществуването на Главореза от моста, а сега бе запокитен в недрата на скуката, заплашен да бъде погълнат от нея.

„Е, поне съм още жив“ — помисли си. Макар да не бе докрай сигурен, че това е повод за радост. Пюрити бе подложена на Прибиране. Не с подменено съзнание и ново местожителство, а окончателно мъртва. Нямаше я вече и въпреки ужасния ѝ замисъл той изпитваше болезнена мъка по нея. Копнееше да чуе предизвикателния ѝ глас. Бе се пристрастил към нейната хаотичност. Сега трябваше да се нагоди към живот без нея, към живот и без себе си, защото кой бе той сега?

Легна на леглото, което дори беше удобно, и чака може би половин час. Питаше се дали тоналистите не прилагаха към всички политика на изчакване също като Службата за неприемливи. Накрая чу скърцането на вратата. Вече бе късен следобед и светлината от прозорчето едва му позволяваше да види, че мъжът, застанал насреща му, бе само малко по-възрастен от него самия. На едната си ръка носеше нещо като твърд калъф.

— Аз съм брат Макклауд — представи се той. — Куратът прие молбата ти за убежище. Както разбрах, питал си лично за мен.

— Приятел ми поръча така.

— Може ли да попитам кой?

— Не може.

Той се подразни малко, но пропусна репликата.

— Ще ми покажеш ли поне документа си за самоличност? — И когато Грейсън се поколеба, брат Макклауд добави: — Който и да си, каквото и да си направил, няма да те предадем на Интерфейса на властта.

— Там вече със сигурност знаят, че съм тук.

— Да — съгласи се брат Макклауд, — но присъствието ти тук е въпрос на религиозна свобода. Бурята няма да се намеси.

Грейсън бръкна в джоба си и му подаде електронната си карта, на която още лъщеше яркото червено „Н“.

— Неприемлив — подхвърли тоналистът. — Все повече такива идват при нас напоследък. Е, Главорез, тук няма значение кой си.

— Това не е името ми…

Брат Макклауд го изгледа въпросително.

— Това още нещо, за което не желаеш да говориш ли е?

— Не, просто… не си струва усилието.

— Как да те наричаме тогава?

— Грейсън. Грейсън Толивър.