Нил Шустерман - Бурята

— Ако случаят е такъв — каза куратът, — не е нужно да го споменаваш. Тук си в безопасност, защото всеки враг на Косачите е наш приятел.

— Значи подкрепяте насилието?

— Подкрепяме съпротивата срещу неестествената смърт. Косачите са носители на неестествена смърт, така че одобряваме всичко, което спира остриетата и куршумите им.

После се пресегна и докосна подобните на рогца издатини на главата на Грейсън. Грейсън се отдръпна при допира му.

— Тези неща трябва да бъдат отстранени — заяви куратът. — Не допускаме телесни модификации. И главата ти ще бъде обръсната, така че косата ти да порасне с цвета, предназначен ѝ от вселената.

Грейсън не каза нищо. Сега, след като Пюрити беше мъртва, нямаше да му липсва Главореза от моста, защото този образ му напомняше за нея. Само че не му харесваше да бъде лишен от избор по въпроса.

Мендоса се изправи.

— Надявам се да дойдеш в библиотеката или в една от стаите ни за отдих и да се срещнеш с останалите тоналисти. Знам, че искат да те опознаят по-отблизо, особено сестра Пайпър, която те посрещна при пристигането ти.

— Току-що изгубих близък човек. Не ми е много до общуване.

— Тогава непременно трябва… особено ако близкият ти човек е бил подложен на Прибиране. Ние, тоналистите, не признаваме смърт, причинена от Косач, което означава, че не ти е позволено да скърбиш.

Ето че вече му нареждаха какво му е разрешено да чувства и какво не. С последните остатъци от Главореза у него му се прииска да прати курата да върви на майната си, но вместо това каза само:

— Няма да се преструвам, че проумявам нравите ви.

— Напротив, ще се преструваш — възрази Мендоса. — Ако искаш да имаш убежище, ще намериш нова цел сред нас и ще се преструваш, докато нравите ни не станат истински твои.

— А ако това никога не се случи?

— Просто ще продължиш да се преструваш — отвърна куратът. После добави: — При мен със сигурност подейства.

На деветстотин и деветдесет километра южно от Уичита Роуан Дамиш провеждаше спаринг с Тайгър Салазар. При различни обстоятелства това би донесло удоволствие на Роуан — да се състезава с приятел в бойно изкуство, което постепенно беше обикнал — но тези принудителни конфронтации с неизвестен край все по-силно го безпокояха.

Провеждаха спаринги два пъти дневно вече от две седмици и макар Тайгър да ставаше по-добър с всеки мач, Роуан винаги печелеше. Когато не се биеха, Роуан седеше затворен в стаята си.

Тайгър, от друга страна, вече беше още по-ангажиран, отколкото преди пристигането на Роуан. Повече изтощителни бягания, повтарящи се упражнения по Бокатор, както и тренировки с всякакъв вид хладно оръжие от меч до кинжал, докато не ги почувстваше като съвършено свързани с тялото си. В края на всеки ден, след като бе натрупал неимоверна умора от усилията си, получаваше дълбочинен масаж, та напрегнатата му плът да стане гъвкава. Преди появата на Роуан масажите бяха само два-три пъти седмично, но сега станаха всекидневни, а той бе толкова изтощен, че често заспиваше на масата.

— Ще го победя — заявяваше на Косач Ранд. — Ще видиш.

— Не се съмнявам — отвръщаше тя. За човек, тъй коварен и безсърдечен, както твърдеше Роуан, тя изглеждаше много искрена.

Насред един от тези масажи изумрудената Косач Ранд влезе в помещението и нареди на масажиста да си иде. Тайгър реши, че тя ще го замести. Развълнува се при мисълта, че ще усети ръцете ѝ върху тялото си, но за негово разочарование тя изобщо не го докосна.

Просто каза:

— Време е.

— Време за какво?

— Да си получиш пръстена. — Изглеждаше някак меланхолична по този повод. Тайгър си помисли, че се досеща защо.

— Знам, че не искаше да ми го дадеш, преди да съм победил Роуан…

— Нямаше как — отвърна тя.

Той се изправи и сложи халата си, без да прояви ни най-малко стеснение пред нея. А и защо да се стеснява? Нищо от себе си не искаше да скрие от тази жена — нито външно, нито отвътре.

— Би могъл да си модел на Микеланджело.

— Това би ми харесало — каза той, докато връзваше халата си. — Да бъда изваян от мрамор.

Тя се приближи, наведе се към него и му подари лека целувка. Толкова лека, че устните ѝ едва докоснаха неговите. Тайгър си помисли, че може да е прелюдия към нещо повече, но тя се отдръпна.

— Имаме работа утре рано сутринта. Наспи се хубаво.

— Каква работа?

Тя му отправи почти незабележима усмивка.

— Не може да получиш пръстена си без поне мъничка церемония.

— Роуан ще присъства ли?