Нил Шустерман - Бурята

Трениране. Сега всичко придобиваше логика, та макар и извратена. Спарингите, вниманието към физиката на Тайгър. Дори масажите — като биче, готвено за заколение. Но оставаше един въпрос. Роуан не искаше да го зададе, ала чувстваше, че го дължи на Тайгър.

— Какво направихте с… — Дори не можа да се накара да произнесе думата. — … С останалото от него?

Ранд вдигна небрежно рамене, сякаш бе нищо и никаква работа.

— Сам го каза, Тайгър не беше светило в интелектуално отношение. Всичко над шията беше никому ненужно.

— Къде е той?!

Ранд не отговори на въпроса, така че го направи Годар.

— Изхвърлен е с останалия боклук — махна той безгрижно с ръката на Тайгър.

Роуан се устреми рязко напред, забравил, че е облепен, но гневът му не постигна нищо, освен да разклати стола. Само да можеше да се освободи от този стол, щеше да ги убие. Не просто да ги подложи на Прибиране, а да ги убие . Щеше да ги разкъса крайник по крайник с такова екстремно предубеждение и зла умисъл, че направо да изпепели втората заповед.

И точно това искаше Годар — Роуан да бъде обзет от неистов гняв, но да бъде безсилен да го пусне в действие. Безсилен да отмъсти за ужасната съдба на приятеля си.

Годар буквално се опиваше от нещастието на Роуан.

— Би ли се предложил сам, за да го спасиш? — полюбопитства Годар.

— Да! — изкрещя Роуан. — Да, бих се предложил! Защо не взехте мен?

Годар изхъмка пренебрежително, сякаш бе нищожна подробност.

— В такъв случай се радвам, че Айн е направила този избор. Заради онова, което ми причини, трябва да страдаш, Роуан. Аз съм потърпевшата страна тук, така че моите желания трябва да бъдат уважени, а те са ти да живееш в непоносими мъки. И след като всичко това започна с огън, ти, Роуан, сега ще имаш съдбата на митичния Прометей — носителя на огъня. Не е толкова различен от Луцифер, носителя на светлината, от когото взе името си на Косач. Прометей е бил прикован към скала заради своята недискретност и обречен орли да кълват черния му дроб през вечността.

Той се плъзна по-напред и прошепна:

— Аз съм твоят орел, Роуан. И ще се храня от нещастието ти ден след ден през вечността. Или докато страданието ти не ме отегчи.

Годар остави погледа си прикован в него още миг, после направи знак на телохранителя да го изкара навън.

През последните две години Роуан бе подлаган на сурови физически мъчения, на психологически и емоционален тормоз. Но беше оцелял. Онова, което не го бе убило, го бе направило по-силен — по-решен да направи каквото е необходимо, та да поправи счупеното. Ала сега той бе пречупеният. И не съществуваха достатъчно нанити в света да отстранят щетата.

Вдигна глава и видя, че Косач Ранд още е там. Не понечи да махне ограничаващите го лепенки. Той не го и очакваше. Та как би могъл орелът да кълве вътрешностите му, ако бъдеше освободен? Е, шегата щеше да бъде за тяхна сметка. На него не му бяха останали вътрешности за поглъщане. А и да имаше нещо, то бе чиста отрова.

— Махай се — каза той на Ранд.

Но тя не си отиде. Стоеше там в яркозелената си роба — цвят, който Роуан бе започнал да ненавижда.

— Той не замина с боклука — каза Косач Ранд. — Лично се погрижих, после разпръснах прахта му в поле със сини лупини. Само ти казвам.

И тогава излезе, като остави Роуан да дири утеха в по-малката от две злини.