Нил Шустерман - Бурята

Тайгър размърда ръката си и на лунната светлина нещо проблесна върху нея. Роуан нямаше нужда да му се обяснява какво е.

— Получил си пръстена си.

— Да — отвърна Тайгър. — Получих го.

Роуан усети тежест и гадене под лъжичката. Напираше да изскочи нагоре. Отчасти знаеше откъде иде чувството, просто не допускаше да стигне до съзнанието му — сякаш като не мислеше за това, можеше да пропъди мрачната истина. Но просветлението бе само на миг отстояние.

— Айн, не мога да стигна до ключа за лампата, би ли го натиснала?

Тя се пресегна, включи осветлението и реалността на ситуацията блъсна Роуан с все сила… защото макар седящият в инвалидната количка да бе Тайгър Салазар, не Тайгър Салазар виждаше Роуан пред себе си.

Виждаше усмихнатото лице на Косач Годар.

Роуан усети светът да се завърта. Можеше да издиша, но не и да вдиша, тъй като коляното на Косач Ранд беше отново върху гърдите му — сякаш стаята се носеше из пространството и той зажадува за екстаза на безсъзнанието, защото то бе по-добра алтернатива от онова пред очите му.

— Да, разбирам, че гласът те заблуди — каза Годар, който все още звучеше като Тайгър. — Не можеше да се избегне.

— Как… как… — можа само да изрече Роуан.

Вярно, че съживяването на Ранд му дойде като шок, но за него поне имаше логично обяснение. А Годар бе обезглавен от Роуан! Лишеният му от глава труп бе изгорял пред очите му!

Роуан погледна към Ранд, застанала в чинопочитание пред ментора си, и тогава разбра всичко.

— Ти успя да ме обезглавиш със срез точно по линията на челюстта — заговори Годар, — над ларинкса. Така че старите ми гласни струни са изгубени навеки. Но тези ще свършат работа.

Онова, което още повече влошаваше нещата, бе, че Годар не носеше роба. Облечен бе в дрехите на Тайгър, обут бе дори с обувките му. Роуан осъзна, че това е преднамерено — да не остане съмнение в съзнанието му какво е било сторено. Роуан се извърна.

— Не, трябва да гледаш — каза му Годар. — Настоявам.

Телохранителят отиде зад Роуан, стисна главата му и го принуди да насочи лице към мъжа в инвалидната количка.

— Как можа да сториш това?! — просъска Роуан.

— Аз ли? О, не! Беше изцяло идея на Айн. Аз не можех да сторя кажи-речи нищо. Тя е имала самообладанието да спаси критична част от мен от горящия манастир. Казват, че съм бил безжизнен близо година — за щастие, положен в лед. Повярвай, ако това бе мое дело, подходът щеше да е друг. Главата ми щеше да бъде прикрепена към твоето тяло.

Роуан не беше в състояние да скрие покрусата си. Сълзите му се лееха, докато бе терзан от гняв и невъобразима мъка. Биха могли да изберат всеки за това, но не, избраха Тайгър. По едничката причина, че беше приятел на Роуан.

— Побъркани мръсници!

— Побъркани? — учуди се Годар. — Не аз обезглавих своя Косач ментор и не аз се обърнах срещу приятелите му. Онова, което извърши ти и което си вършил по време на азотния ми сън, е непростимо по закона на Косачите! Докато аз и Айн не сме нарушавали никакви закони. Приятелят ти Тайгър беше подложен на Прибиране и тялото му бе пренасочено за друга цел. Ето колко е просто. Може да е нетрадиционно, но при дадените обстоятелства е напълно разбираемо. Онова, което виждаш пред себе си, малко или повече е последица от собствените ти действия.

Роуан наблюдаваше как гръдният кош на Тайгър се повдига и спуска от дишането на Годар. Ръцете му бяха отпуснати върху подлакътниците на инвалидната количка. Изглежда му струваше голямо усилие да ги движи.

— Този вид процедура, естествено, е много по-сложна от скоростното изцеряване — поясни Годар. — Ще са нужни поне още няколко дни, преди да получа пълен контрол над тялото на приятеля ти.

Той с мъка повдигна ръката си и я заразглежда, докато свиваше пръсти в юмрук.

— Я виж какъв прогрес! Чакам с нетърпение деня, когато ще мога да те надвия на Бокатор. Разбрах, че вече си помагал за тренирането ми.