Нил Шустерман - Бурята

И все пак, при всичките си усилия не откри нищо полезно. Нищо не сочеше, че Косачите основатели някога са се събирали на тайно място.

Фарадей ни най-малко не беше обезсърчен. Даде ѝ нова задача.

— Създай дигитални варианти на първите дневници на всеки от ранните Косачи — каза ѝ. — После прекарай файловете през най-добрия декодиращ софтуер на Форума на Косачите и виж дали ще излязат някакви кодирани съобщения.

Софтуерът беше бавен — поне в сравнение с този на Бурята, който би направил всички изчисления за секунди. Софтуерът на Косачите се тътреше с дни. Накрая започна да изкарва данни. Само че нещата, които бълваше, бяха абсурдни. От рода на „Задълбочена среднощна зелена крава“ и „Безумно стъклено пиле“.

— Намирате ли някакъв смисъл в това? — попита тя Фарадей.

Той тъжно поклати глава.

— Не вярвам Косачите основатели да са били толкова тъпи, че да създадат сложен код, а после да използват за декодер безсмислени гатанки. Вече бездруго имаме гатанката на стихчето. Един код би бил по-праволинеен и системен.

Когато компютърът изплю „Чадърено-патладжанен победен полет“, те си признаха поредния неуспех.

— Колкото повече се вглеждаш в случайната информация, толкова повече съвпаденията изглеждат като модел — заключи Фарадей.

Но думата „полет“ ангажира съзнанието на Мюнира. Да, беше случайна, но понякога безразборността водеше до моменти на забележителна яснота и разтърсващи открития.

В залата за географски карти на библиотеката нямаше действителни карти. Центърът ѝ се въртеше около холографна Земя. С няколко почуквания и бръсвания по екрана всеки участък от глобуса можеше да се увеличи за проучване, както можеше да бъде изобразена всяка ера назад до свръхконтинента Пангея. Мюнира заведе Косач Фарадей в залата за географски карти веднага щом той дойде следващата вечер, но не му каза защо.

— Угодете ми — помоли.

И той отново демонстрира онова странно съчетание от раздразнение и безгранично търпение, когато я последва към въпросната зала. Тя докосна няколко клавиша и глобусът се промени. Сега приличаше на холографско кълбо от черна прежда с диаметър три метра.

— Какво гледам? — попита Фарадей.

— Маршрути за полети — отвърна тя. — За последните петдесет години въздухоплаване, като всеки полет е представен с дебелина от микрон. — Тя завъртя кълбото. — Кажете ми какво виждате.

Фарадей ѝ хвърли добродушен поглед, очевидно малко изненадан, че Мюнира се държи, сякаш тя е менторът, но се включи в играта.

— Полетите са най-гъсти около главните заселени центрове — коментира той.

— Какво още?

Той заработи с клавиатурата и обърна кълбото така, че да бъдат видими полюсите, отбелязани с малки бели точки като на детска рисунка с боички.

— Трансконтиненталният въздушен трафик все още е доста натоварен над Северния полюс, но полетите са по-рехави над Антарктика, при все че там има много населени региони.

— Продължете да гледате — поръча Мюнира.

Той върна глобуса към нормалния му наклон и го нагласи на малко по-бързо въртене.

Накрая го спря над Тихия океан.

— Ето! — каза. — Синьо петно…

— Бинго! — възкликна Мюнира. Тя отстрани линиите на полетите и уголеми малкото петно океан.

— Нито един самолет не е летял над този участък от Тихия океан през петдесетте години, които проучвах. Обзалагам се, че никакви самолети не са пресичали въздушното му пространство още от основаването на Форума на Косачите.

Островите на Микронезия бяха на запад от участъка, а Хаваите — на изток. Но самият участък беше просто празно море.

— Интересно — промърмори Косач Фарадей. — Сляпо петно.

— И ако е такова — добави Мюнира, — то е най-голямото в света. А ние сме единствените, които знаем за него.