Нил Шустерман - Бурята

От другата страна на северния пилон приближи група хора. Бяха тоналисти. Дванайсет на брой. Когато не пътуваха сами, тоналистите се движеха на групи от по седем или дванайсет, представляващи седемте ноти на диатоничната гама и дванайсетте полутона на хроматичната гама. Отдаваха се на нелепо робско подчинение пред знаковите цифри в музиката. Тоналистите често можеха да бъдат видени да обикалят археологически руини и да търсят така наречения Велик камертон, за който се предполагаше, че е скрит някъде из останките от Епохата на смъртните.

Докато другите хора се изнизваха, щом видеха Косачи в парка, тоналистите показаха, че няма да отстъпят и крачка назад. Някои дори им хвърляха негодуващи погледи. Цитра тръгна към тях.

— Анастасия, какво правиш? — попита я Мария. — Остави ги, не ги закачай.

Но Косач Анастасия никога не прекъсваше по средата нещо, което си бе наумила. Нито пък го правеше Цитра Теранова.

— От кой орден сте? — попита тя онзи, който изглеждаше като техен водач.

— Ние сме Дориански тоналисти — отговори той. — Но не виждам откъде накъде това да е ваша работа.

— Ако искам да предам съобщение на човек в локриански манастир, ще можете ли да го направите?

Той се напрегна.

— Ние, дорианците, не общуваме с локрианците — отсече той. — Прекалено свободно тълкуват доктрината.

Цитра въздъхна. И сама не знаеше какво съобщение иска да изпрати на Грейсън. Може би просто благодарност, задето ѝ спаси живота. Толкова се разстрои, че той, а не Роуан се оказа на срещата, та не се държа както трябва към него и въобще дори не му благодари за стореното. Е, сега беше без значение, защото очевидно никакво съобщение нямаше да стигне до него.

— Вървете си — подкани я водачът със сурово и осъдително изражение. — Вонята ви е оскърбление за нас.

Цитра му се изсмя и това го накара да се изчерви. Срещала бе кротки и благи тоналисти, други, които настойчиво рекламираха и пробутваха своя тип щуротия. Отбеляза си наум, че Дорианските тоналисти са простаци.

В този момент Косач Кюри застана до нея.

— Не си губи времето, Анастасия — каза. — Те нямат какво да ти предложат освен враждебност и хули.

— Знаем те коя си — обърна се водачът към нея с още по-неприкрита злоба, отколкото към Цитра. — Ранните ти дела не са забравени и простени. Един ден ще си получиш възмездието.

Мария пламна от гняв.

— Ти заплашваш ли ме?

— Не — отвърна той. — Оставяме правосъдието на вселената. А всяко прозвънтяване предизвиква ответно ехо.

Цитра изтълкува това като тоналисткия вариант на поговорката „Каквото повикало, такова се обадило“.

— Ела, Анастасия — каза Мария. — Тези фанатици не си струват и секунда повече от времето ни.

Цитра можеше просто да си тръгне, но мъжът с неговата наглост направо си просеше да си поиграе малко с тях. Така че тя му протегна пръстена си.

— Целуни го — нареди.

Косач Кюри се обърна към нея шокирана.

— Анастасия, как ти хрумна да…

Но тя прекъсна Мария.

— Казах, целуни го!

Знаеше, че той няма да го направи, но подозираше, че някои от другите в групата ще бъдат изкушени.

— Давам една година имунитет на онзи сред вас, който излезе напред да целуне пръстена ми.

Водачът им пребледня, ужасѐн, че тази тюркоазена вестителка на неестествена смърт може да му измъкне всичките под носа.

— Интонирайте! — извика им. — Прогонете ги!

Те подхванаха странни звуци с отворена уста, всеки зациклил на различен тон, докато заприличаха на рояк пчели.

Цитра свали ръката си с пръстена и задържа взора на водача още за миг. Да, той бе триумфирал над подхвърленото от нея изкушение, но едвам и сам го съзнаваше. Тя им обърна гръб и си тръгна с Косач Кюри. Ала и след отдалечаването им онези продължиха да жужат и вероятно нямаше да спрат, докато водачът им не ги прекъснеше.

— Какъв беше смисълът от това? — ядосваше се Мария. — Не си ли чувала израза „Остави култа на какофонията му?“

Мария изглеждаше неспокойна, докато излизаха от парка, вероятно поради спомена за брат си.

— Съжалявам — каза ѝ Цитра. — Не биваше да разбутвам това гнездо на стършели.

— Не, не биваше — отсече Мария. И след миг добави: — Колкото и вбесяващи да са тоналистите, той беше прав за едно. Делата ти винаги се връщат, за да те преследват. Минаха почти сто и петдесет години, откакто премахнах загнилите остатъци от правителството, за да разчистя пътя към един по-добър свят. Никога не платих цена за тези престъпления. Но някой ден ехото ще се върне.