Нил Шустерман - Бурята

Чуваше зад себе си другите да тичат по стълбите — Пюрити и нейните бандюги, които бяха свързали резервоарите с киселина към противопожарната система. Не можеше да допусне да го хванат.

Вече бе зад кулисите от дясната страна. Видя, че Косач Анастасия бе на сцената. Какво търсеше тя там? Но когато заби кинжала си в един от актьорите, стана пределно ясно какво прави.

Внезапно някой закри видимостта на Грейсън. Висок и слаб мъж в смокинг и с кървавочервена папийонка. Имаше нещо познато в лицето му, но Грейсън не можеше да го определи.

Мъжът отвори нещо, което приличаше на огромен сгъваем нож с назъбено острие и в миг Грейсън се сети кой е той. Не бе разпознал Косач Константин без алената му роба.

Изглежда и Косачът не го бе познал.

— Трябва да ме чуете — замоли го Грейсън с очи, вперени в ножа. — Някъде в театъра някой ще подпали пожар, но не той е проблемът, а спринклерите. Ако се включат, тук ще бликне киселина, достатъчна да ликвидира всички присъстващи! Трябва да опразните залата!

Тогава Константин се усмихна и не направи движение да предотврати бедствието.

— Грейсън Толивър! — промълви той. Най-сетне го бе познал. — Трябваше да се досетя.

Никой не го бе наричал с рожденото му име от дълго време. Това го изненада и обърка съзнанието му. А сега нямаше време и за една погрешна стъпка.

— За мен ще е огромно удоволствие да те подложа на Прибиране! — изрече Константин и Грейсън осъзна, че май е допуснал фатална грешка. Косач бе в дъното на покушението. Този факт вече му бе известен. Възможно ли бе Косач Константин да е оглавяващият разследването?

Константин се втурна към него с острие, готово да отнеме живота едновременно на Грейсън Толивър и на Главореза от моста…

Тогава целият свят се преобърна наопаки тъй стремително, че той бе абсолютно зашеметен. Защото в този миг на сцената изскочи Пюрити, стиснала в ръце някаква ужасна рязана пушка. Вдигна я, но преди да успее да стреля, Константин блъсна Грейсън долу и с невъзможна скорост грабна пушката, която гръмна във въздуха, след което с едно плавно движение прокара ножа си от шията ѝ надолу и го заби в сърцето ѝ.

— Неее! — изкрещя Грейсън.

Тя падна мъртва без никакво подобие на драматизма на поваления Цезар. Без последни слова, без изразителен поглед на примирение или предизвикателство. Просто в един миг бе там, а в следващия умря.

„Не, не просто умря — каза си Грейсън. — Това бе Прибиране.“

Изтича към нея. Опита се да прегърне главата ѝ, да ѝ каже нещо, което тя да отнесе, където и да отиваха Прибраните, но беше твърде късно.

Надойдоха още хора. Дегизирани Косачи? Гвардейци? Грейсън не знаеше. Сега се чувстваше като зрител и наблюдаваше как Константин раздава заповеди.

— Не допускайте да бъде подпален пожар — нареди. — Водоподаването към противопожарната система е компрометирано.

Значи Константин го бе чул! Значи все пак не бе част от заговора!

— Изведете хората навън! — кресна Константин, но публиката нямаше нужда от подкана, вече се прескачаха един друг на път към изходите.

Преди Константин да може отново да насочи вниманието си към него, Грейсън нежно положи главата на Пюрити на пода и хукна. Не биваше да се остави на мъката и хаоса да го завладеят. Още не. Защото не бе довършил мисията си, а единствено нея имаше сега. Киселината все още бе реална опасност и макар че из театъра вече имаше Косачи, повалящи съучастниците му, това нищо нямаше да означава, ако спринклерите се включеха.

Изтича обратно по тесния коридор, където си спомни, че е видял стара брадва в таблото за противопожарната аларма, вероятно останала тук още от Епохата на смъртните. Строши стъклото, зад което бе поставена, и я издърпа от стената.

Косач Кюри не бе чула предупрежденията на Косач Константин заради силния шум на публиката. Но нямаше значение, тя знаеше какво трябва да се направи — да бъдат премахнати нападателите с всички възможни средства. С хладно оръжие в ръка тя бе повече от готова да се включи в битката. Не можеше да отрече, че има нещо възбуждащо в отнемането на живота на онези, които се бяха опитали да я ликвидират. Беше първично чувство и тя инстинктивно знаеше, че да му позволи да пусне корени, ще бъде опасно.

Когато се обърна към изхода, видя във фоайето на театъра неприемлив. Държеше пистолет и стреляше срещу всеки, изпречил се на пътя му. В другата си ръка носеше нещо като факла и палеше всичко, което би горяло. Кой знае защо бе очаквала нещо по-умно от нападателите. Но може би те бяха чисто и просто сърдити неприемливи.