Нил Шустерман - Бурята

Това обясняваше защо в Тексаския регион имаше най-много случайни прострелвания и осакатявания от мечки, гледани като домашни любимци.

— Освен това в Тексас нямаме неприемливи — похвалило се бе момчето. — Всеки нещастник, който излезе от контрол, просто бива натирен.

Също така не се предвиждаше наказание за причинителите на временна смърт — само принуда да се изправиш пред възмездието на жертвата, след като бъде съживена, а това си беше доста добър заместител.

По мнението на Роуан Тексаският регион бе прегърнал старите си корени и бе избрал да имитира Дивия запад, също както тоналистите имитираха религиите от Епохата на смъртните. Накратко, Тексас бе взел най-доброто от двата свята — или най-лошото, зависеше от гледната точка. Имаше предимства за храбрите и упоритите, но налице бяха и куп възможности човек напълно да си обърка живота.

Ала както във всеки друг Белязан регион, никой не бе принуждаван да стои там. „Не ти ли харесва, прав ти път“ бе неофициалният девиз на всички Белязани региони. Мнозина си тръгваха, но пък и много други пристигаха, така че се формираше население, на което нещата му харесваха каквито са.

Изглежда единственият човек в Тексас, който не можеше да върши каквото му скимне, беше Роуан.

По-късно същия ден двама телохранители дойдоха за него. Не бяха от Гвардията на Острието, а просто здравеняци наемници. Когато го развързаха, Роуан обмисли възможността да ги отстрани от пътя си. Можеше за секунди да ги просне в безсъзнание на пода, но се отказа да го прави. Всичко, което му бе известно за живота му като пленник, бяха размерите на тази стая. По-разумно бе да се осведоми за местоположението си, преди да направи опит за бягство.

— Къде ще ме водите? — попита той единия от пазачите си.

— Където ни е наредила Косач Ранд — бе единственото, което успя да измъкне от него.

Роуан си отбелязваше на ум всичко, което виждаше: керамичната лампа до леглото му можеше да бъде използвана като оръжие, ако изпаднеше в безизходица. Прозорецът не се отваряше и вероятно стъклото му бе нечупливо. Когато лежеше вързан на леглото, не виждаше през него нищо друго освен небето. Но сега, като го поведоха през стаята, установи, че са нависоко. Намираше се в апартамент и докато вървяха по дълъг коридор, отварящ се към огромна дневна, осъзна, че е пентхаус.

Отвъд дневната имаше открита веранда, превърната в тепих за спаринг по Бокатор. Очакваха го Косач Ранд и Тайгър, който се разтягаше и подскачаше наоколо като претендент, очакваш, мач за титлата.

— Дано си готов да бъдеш натупан — каза му Тайгър. — Тренирам здраво още откакто пристигнах.

Роуан се обърна към Ранд:

— Ти сериозно ли ще ни накараш да се бием двамата?

— Тайгър ти обясни, че тъкмо затова си тук — отвърна тя и му смигна дразнещо.

— Повален си, така да знаеш! — увери го Тайгър.

Роуан би се разсмял, ако не беше толкова стъписан.

Ранд седеше на огромно кресло, тапицирано с червена кожа, която контрастираше неприятно с цвета на робата ѝ.

— Хайде да се позабавляваме!

Роуан и Тайгър закръжиха един около друг на разстояние — традиционното начало на мач по Бокатор. Тайгър започна да дразни противника си с жестове, което също бе традиционно, но Роуан не му отвръщаше. Вместо това крадешком оглеждаше обстановката. Навътре в пентхауса видя две врати — вероятно към баня и дрешник. Имаше свързана кухня и трапезария на повдигнато ниво с прозорци от пода до тавана. Двойните врати очевидно бяха входът. От другата страна трябваше да са асансьорите и аварийното стълбище. Опита се да си представи нагледно как би могъл да избяга, но осъзна, че направи ли го, щеше да остави Тайгър в лапите на Косач Ранд. Не можеше да постъпи така. Трябваше някак да убеди Тайгър да тръгне с него. Уверен бе, че може да успее, но щеше да отнеме време, а Роуан нямаше представа с колко време разполага.

Тайгър направи първия ход, като се хвърли към Роуан в класическия стил Бокатор на Черната вдовица. Роуан се приведе, но недостатъчно бързо, защото мускулите му бяха стегнати, а рефлексите — забавени, след като кой знае колко време бе прекарал вързан за леглото. Едва се изплъзна да не бъде прикован към пода.

— Казах ти, че съм добър, братле!

Роуан хвърли поглед към Ранд и се опита да разчете изражението ѝ. По него отсъстваше обичайното ѝ високомерно отчуждение. Наблюдаваше ги напрегнато, без да пропуска нито едно движение.

Роуан заби основата на дланта си в гръдната кост на Тайгър, за да му изкара дъха и да спечели шанс да си възстанови равновесието. После усука крака си около този на Тайгър с цел да го повали. Тайгър предугади движението и контрира с ритник. Бе точен, но без достатъчно сила да наруши баланса на Роуан.