Нил Шустерман - Бурята

Сега Цитра се чувстваше виновна заради пресилената си реакция и ужасена от безпощадните си контрамерки при неговата неканена поява.

Приклекна до него, докато той се гърчеше на земята и крещеше от болка.

— Не мърдай — посъветва го. — Остави нанитите да си свършат работата.

Той поклати глава.

— Нямам нанити против болка — прошепна. — Всичките са отстранени.

Това я свари неподготвена. Знаеше, че тоналистите вършат чудати неща, но не си бе представяла, че ще стигнат до такива крайности, до такъв мазохизъм, че да отстранят нанитите си против болка.

Той я гледаше с разширени очи като заслепена от фарове сърна.

— Защо го направи? — изхлипа насреща ѝ. — Аз само исках да те просветля…

И тогава, точно в най-неподходящия момент, Мария излезе от банята.

— Какво означава това?

— Тоналист е — заобяснява Цитра. — Помислих, че…

— Знам какво си помислила — прекъсна я Мария. — И на мен щеше да ми хрумне същото. Но аз по-скоро бих го проснала в безсъзнание, вместо да му троша лакътя. — Тя скръсти ръце и погледна надолу към двамата. Изглеждаше повече нервирана, отколкото съпричастна, твърде нетипично за нея. — Учудена съм, че хотелът позволява на тоналисти да си предлагат „религията“ като амбулантни търговци от врата на врата.

— Не позволяват — отвърна тоналистът с пресекващ от болката глас, — но ние все пак го правим.

— Е, да, такива сте вие.

Накрая той събра две и две.

— Вие… вие сте Косач Кюри. — После се обърна към Цитра. — Вие също ли сте Косач?

— Косач Анастасия.

— Не бях виждал досега Косачи без робите им. Дрехите ви… същия цвят като робите ли имат?

— Така е по-лесно — отвърна Цитра.

Мария въздъхна, без да проявява интерес към неговите откровения.

— Ще ида да донеса лед.

— Лед ли? — учуди се Цитра. — За какво?

— Той е лек от Епохата на смъртните срещу подуване и болка — обясни и пое към автомата за лед в коридора.

Тоналистът бе спрял да се гърчи, но още дишаше тежко.

— Как се казваш? — попита го Цитра.

— Брат Макклауд.

„Ами как иначе — помисли си Цитра, — те всички там са някакви братя и сестри.“

— Искрено съжалявам, брат Макклауд. Мислех, че си дошъл да ни нападнеш.

— Това, че тоналистите са против Косачите, не означава, че ви желаем злото — протестира той. — Желаем да ви просветлим, също както го искаме за всички други. Може би повече, отколкото за всички други. — Погледна своята подуваща се ръка и изпъшка.

— Не е толкова страшно — рече Цитра. — Оздравителните нанити ще…

Той поклати глава.

— Да не искаш да кажеш, че си махнал и оздравителните си нанити? Законно ли е изобщо това?

— Уви, да — отговори ѝ Мария, върнала се с леда. — Хората имат право да страдат, ако така изберат. Няма значение колко назадничаво е.

После отнесе кофичката с лед в малката кухничка, за да приготви нещо като компрес.

— Може ли да ви попитам нещо? — обади се брат Макклауд. — Щом сте Косачи и във всяко отношение стоите над закона, защо ме нападнахте? От какво се боите?

— Сложно е — отвърна кратко Цитра, тъй като нямаше желание да обяснява заплетената им ситуация.

— Би могло да стане просто — увери я той. — Просто се откажете от Косачите и последвайте пътя на тонализма.

Цитра за малко не прихна. Макар и измъчван от болка, той си знаеше неговото.

— Бях веднъж в тоналистки манастир — призна тя. Това като че го зарадва и го поразсея от страданието му.

— Чу ли мелодията?

— Ударих камертона на олтара — каза му. — Помирисах мръсната вода.

— Пълна е с болести, които някога са убивали хората — поясни той.

— Така чух, да.

— Някой ден тя отново ще убива хората!

— Искрено се съмнявам — отсече Мария, като се върна с леда, изсипан в пластмасово пликче за боклук.

— Не се съмнявам, че вие се съмнявате — парира я той.

Мария изхъмка неодобрително, после коленичи до него и притисна пликчето с леда към подутия му лакът. Той направи гримаса, а Цитра помогна да го задържат на място.

Той дълбоко пое дъх няколко пъти, докато свикне със студа и болката, после заговори:

— Принадлежа към Ордена на тоналистите тук, в Уичита. Трябва да дойдете да ни посетите. Да ми се отплатите за онова, което ми причинихте.

— Не се ли боиш, че ще те подложим на Прибиране? — подхвърли Мария презрително.

— Вероятно не — предположи Цитра. — Тоналистите не ги е страх от смъртта.

Но брат Макклауд я поправи:

— Страх ни е от нея — каза той. — Но приемаме страха си и се възвисяваме над него.