Нил Шустерман - Бурята

— Кои сте тези „вие“? — поиска да узнае Роуан.

Само че разговорът бе приключил. Брамс натика парцала обратно в устата на Роуан и се обърна към телохранителите:

— Бийте го, но не го убивайте. Щом нанитите му го излекуват, бийте го пак. — След това щракна с пръсти към кучето. — Хайде, Реквием, ела!

Брамс остави биячите си да отворят работа на нанитите на Роуан, а отвън сякаш небето се бе разтворило и изсипваше печален пороен дъжд.

Следващото Прибиране на Косач Анастасия трябваше да се случи по време на трето действие на „Юлий Цезар“ в театър „Орфеум“ в Уичита — класическо място, датиращо от Епохата на смъртните.

— Не горя от нетърпение да подложа някого на Прибиране пред публика, която си е платила — призна Цитра на Мария, когато се регистрираха в хотел в Уичита.

— Те плащат за представлението, мила — посочи Мария. — Не знаят, че ще има Прибиране.

— Да, но все пак Прибирането не бива да служи за развлечение.

Устните на Мария се извиха в самодоволна усмивка.

— Можеш да виниш единствено себе си за това. Така е, като позволяваш на субектите си да избират как да бъдат прибрани.

Мария най-вероятно беше права. Цитра трябваше да се смята за щастливка, че нито един от другите ѝ субекти не пожелаваше Прибирането му да се превръща в публично зрелище. Може би, когато животът се върнеше към нормалното, тя щеше да определи разумни параметри относно типа смърт, който субектите ѝ можеха да избират.

Около половин час след пристигането им в хотелския апартамент на вратата се почука. Поръчали бяха румсървис, така че Цитра не се изненада, макар да пристигаше по-бързо от очакваното. Мария беше под душа и докато излезеше, храната идеше да е изстинала.

Ала когато Цитра отвори вратата, видя пред себе си не хотелски служител с обяда, а млад човек приблизително на нейната възраст. По лицето му личаха козметични проблеми, каквито нямаше никой в съвременната епоха. Зъбите му бяха криви и жълти, кожата му бе осеяна с малки гнойни пъпки, готови да изригнат. Носеше безформена кафява риза и панталони, които оповестяваха пред света, че той отхвърля условностите на обществото — не с крещящия патос на неприемливите, а в тихия осъдителен дух на тоналист.

Цитра мигом осъзна грешката си и за част от секундата прецени ситуацията. Лесно бе да се дегизираш като тоналист — тя самата го бе правила веднъж, за да не бъде засечена. В ума ѝ нямаше съмнение, че това е предрешен нападател, дошъл да ги ликвидира. Не носеше оръжие у себе си, нито можеше да грабне такова с едно пресягане. Би могла да се защитава единствено с голи ръце.

Той се усмихна и показа още от неприятните си зъби.

— Здравей, приятелко! Знаеше ли, че Великият камертон зазвуча за теб?

— Не приближавай! — изрече тя.

Но той не я послуша. Направи крачка напред.

— Един ден ще резонира за всички нас!

После посегна към калъф, висящ на кръста му.

Цитра инстинктивно направи движение с голямата скорост и съвършената бруталност на Бокатор. Стана толкова светкавично, че преди да е успяла да помисли, усети резониращ отзвук на счупена кост, далеч по-отчетлив от този на всякакъв си там Велик камертон.

Той бе на пода и виеше от болка, а ръката му бе счупена в лакътя.

Тя коленичи да разгледа калъфа му, та да види каква точно смърт ѝ бе замислил. Оказа се пълен с памфлети. Лъскави памфлети, прославящи добродетелите на тонализма.

Човекът не беше нападател. Беше точно какъвто изглеждаше — тоналист фанатик, пробутващ абсурдната си религия.