Нил Шустерман - Бурята

Реши, че в момента собствената му съдба е без значение, важни бяха двете жени Косачи… и нуждата някак да защити Пюрити.

Но така или иначе го преследваше ужасно чувство на изолация. Беше повече от всякога сам на света.

Знаеше, че в апартамента му има камери. Бурята наблюдаваше, без да дава оценка. Наблюдаваше с добронамереност, за да може да се грижи по-добре за всеки гражданин на света. Тя виждаше, чуваше, помнеше. А това означаваше, че няма как да не знае неща отвъд фалшифицираната биография на Грейсън.

Той се измъкна изпод завивките в студената си празна стая и попита:

— Там ли си? Слушаш ли? Помниш ли кой съм аз? Кой бях аз? Помниш ли кой щях да бъда, преди да решиш, че съм „специален“?

Дори не знаеше къде са разположени камерите. Бурята бе безкомпромисна в решимостта си да не се натрапва очевидно в живота на хората, но че камерите присъстваха, съмнение нямаше.

— Познаваш ли ме все още, Буря?

Отговор не дойде. Нямаше как. Защото Бурята стриктно спазваше закона. Главореза от моста беше неприемлив. Дори да би искала, Бурята не можеше да наруши мълчанието си.

Роуан не можеше да открие Цитра, което означаваше, че не може да ѝ помогне.

Наруга се, задето не бе притиснал Свещеното острие Ксенократ да разкрие местонахождението ѝ. Роуан се бе оказал глупав и вероятно достатъчно самонадеян да си въобрази, че ще може сам да се ориентира за следите ѝ. Нали все пак бе съумял да изнамери Косачите, които бе ликвидирал? Но пък тези Косачи бяха все публични фигури, които демонстрираха своята позиция пред света. Самодоволно съществуваха в съмнителната си слава като в центъра на мишена. Докато Цитра бе изчезнала от полезрение заедно с Косач Кюри — а да се намери укриващ се Косач, бе почти невъзможно. Колкото и да му се искаше да изиграе ролята на техен спасител от заговора за покушение, не му беше по силите.

Така че мислите му постоянно се връщаха към единственото, което можеше да направи.

Роуан винаги се бе гордял със своя самоконтрол. Дори когато подлагаше някого на Прибиране, успяваше да укроти гнева си и да ликвидира дори най-презрените Косачи без злоба, както изискваше втората заповед. Сега обаче не можеше да потуши яростта си срещу Косач Брамс. Тя се издуваше като корабно платно на вятър.

Косач Брамс беше тесногръд и с провинциална душевна настройка. Собственото му полезрение беше с диаметър около трийсет километра. С други думи всичките си Прибирания осъществяваше около дома си в Омаха. Щом Роуан го набеляза за пръв път, проследи движенията му, които бяха пределно предсказуеми. Всяка сутрин разхождаше вресливото си малко куче до едно и също заведение, където неизменно закусваше. В същото ресторантче раздаваше имунитет на семействата след извършено предишния ден Прибиране. Дори не се надигаше от мястото си в сепарето, само протягаше ръка, която опечалените да целунат, после отново насочваше вниманието си към омлета пред себе си, сякаш тези хора бяха досадни натрапници, които му губеха времето. Роуан не можеше да си представи по-голям лентяй сред Косачите. Очевидно за него бе представлявало голям труд да прекоси половин Средмерика, та да подложи баща му на Прибиране.

Един понеделник сутрин, докато Брамс закусваше, Роуан отиде до къщата му, за пръв път облечен в черната си роба посред бял ден. Нека хората го видеха и разпространяха слухове. Нека най-сетне присъствието на Косач Луцифер бъдеше оповестено пред обществеността.

Многото тайни джобове на робата му бяха натежали от повече оръжия, отколкото му бяха нужни. Не беше сигурен кое точно ще използва, за да отнеме живота на този човек. Може пък всичките да ги пуснеше в действие — с всяко едно да нанася нови поражения на Брамс, та да наблюдава приближаването на смъртта.