Нил Шустерман - Бурята

Накрая той възвърна гласа си, за да проговори:

— Аз не съм Главореза от моста — каза той. Изричането на тези думи усети като предателство към всичко.

— Моля?

— Тоест, сега съм Главореза от моста, но преди се казвах Грейсън Толивър.

Тя се позанимава с таблета си, като прегледа различни менюта и файлове.

— Тук не е отбелязана промяна на името.

— Трябва да говорите с началниците си. С някого, който знае.

— Началниците ми имат същата информация, с която разполагам и аз. — Тя отново го изгледа, този път с подозрение.

— Аз… работя под прикритие — каза ѝ той. — Работех с агент Тракслър. Все някой трябва да знае! Не може никъде да не е вписано!

И тя се разсмя насреща му. Наистина взе, че му се изсмя.

— О, моля ти се! Имаме си достатъчно наши агенти. Нямаме нужда от тайни, а дори да имахме, не бихме възложили на неприемливи подобна функция, най-малко на такъв с твоята биография.

— Тази биография аз я измислих!

Сега вече лицето на агент Крийл стана сурово. Вероятно такава физиономия използваше за най-мъчните си случаи.

— Слушай, няма да ставам обект на шегите на някакъв си неприемлив! Всички сте една стока! Мислите си, че след като ние, останалите, сме избрали целеустремен живот в служба на света, заслужаваме вашите подигравки! Сигурна съм, че ще се хилите с приятелчетата си, като си тръгнеш от тук, и това никак не ми е по вкуса!

Грейсън отвори уста. После я затвори. Отново я отвори. Но колкото и да се мъчеше, нищо не излизаше от нея, защото не намираше какво да каже, че да я убеди. Осъзна, че никога нямаше да успее. Нямаше писмени доказателства за това, което бе помолен да направи, защото никога не бе директно „помолен“ да го направи. На практика не работеше за ИВ. Както му бе казал агент Тракслър още първия ден, той бе частно лице, действащо по своя собствена воля, защото само като частно лице може да прекоси тънката граница между Косачите и Бурята…

А това означаваше, че сега, след като агент Тракслър беше подложен на Прибиране, нямаше никого, абсолютно никого, който да знае какво върши той. Прикритието на Грейсън бе толкова дълбоко, че цял го бе погълнало — и дори Бурята не можеше да го измъкне.

— Е, приключихме ли с тази малка игра? — запита агент Крийл. — Може ли да пристъпим към седмичния разбор?

Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Добре — каза и започна да говори за седмицата, като изключи всички неща, които би казал на агент Тракслър, и престана да споменава мисията си.

Грейсън Толивър бе вече мъртъв. По-лошо от мъртъв — защото за света Грейсън Толивър никога не бе съществувал.

Брамс!

Роуан бездруго се бе чувствал отговорен за смъртта на баща си, а сега го изпитваше с двойна сила. Дължеше се на това, че бе заложил на сдържано поведение — и ето я наградата, задето бе укротил ръката си и позволи на Брамс да остане жив. Трябваше да ликвидира ужасния дребосък, както бе сторил с останалите, незаслужаващи да бъдат Косачи. Само че бе предпочел да му даде шанс. Какъв глупак се оказа да допусне, че подобен човек би оценил жеста.

Когато остави Ксенократ в банята онази вечер, Роуан заскита безцелно по улиците на Фулкръм Сити, подтикван единствено от стремежа да се движи, без да спира. И сам не знаеше дали се опитва да надбяга гнева си, или да го настигне. Може би и двете. Ту препускаше пред него, ту го гонеше по петите, мира не му даваше.

На следващия ден реши да си иде у дома. В някогашния си дом. Онзи, който бе напуснал преди близо две години, за да стане стажант Косач. Може би, помисли си, там щеше да получи усещане за нещо приключило.

Когато стигна в квартала, започна да следи бдително дали някой не го наблюдава, но не откри такъв. Нищо освен вечно бдящите камери на Бурята. Може би от Форума на Косачите си бяха казали, че след като не се бе появил на погребението на баща си, нямаше изглед да се весне насам. Или пък, както беше казал Ксенократ, сега вече се нареждаше на второ място като приоритет.

Отиде до входната врата, но в последния момент не можа да се застави да почука. Никога дотогава не се бе чувствал като такъв страхливец. Безстрашно се изправяше пред мъже и жени, трениран да отнема живот, но да застане пред семейството си след подлагането на баща му на Прибиране, се оказа не по силите му.

Обади се на майка си, когато колата за обществен транспорт бе вече на безопасно разстояние от къщата.

— Роуан? Роуан, къде се изгуби? Къде си сега? Толкова се тревожехме!

Точно това бе очаквал да чуе от майка си. Не отговори на въпросите ѝ.