Нил Шустерман - Бурята

Той прекарваше дните си да се размотава по места, посещавани от неприемливи, разпространяваше измишльотините си и залагаше стръв, като твърдеше, че му е нужна работа, и то не конвенционална, а такава, при която би могъл да си изцапа ръцете.

Излязъл навън в широкия свят, взе да свиква с подозрителните погледи от минувачи. С начина, по който продавачите го дебнеха, сякаш щеше да открадне нещо. Как някои хора пресичаха улицата, та да не вървят по един и същ тротоар с него. Намираше за странно, че светът е свободен от предубеждения, освен що се отнасяше до неприемливите — а повечето от тях си мечтаеха останалото човечество да бъде техен колективен враг.

„Откачалки“ не беше единственият клуб УУЖАС в града — имаше ги много и всеки пресъздаваше конкретен знаков исторически период. „Туист“ бе в духа на Дикенсова Англия, „Бенедиктс“ беше в колониален мерикански стил, „Морг“ беше пълен с евроскандинавски викингски препратки. Грейсън обикаляше различните клубове и постепенно придоби умения да се изявява в тях и да печели уважение сред неприемливите.

Най-тревожещо от всичко бе, че на Грейсън всичко това започваше да му харесва. Никога преди не бе разполагал с официалното позволение да върши нещо нередно — сега целият му живот бе изтъкан от нередности. Това го държеше буден нощем. Копнееше да поговори с Бурята за това, но знаеше, че тя не е в състояние да му отговори. Беше сигурен обаче, че го наблюдава. Камерите ѝ бяха из всички тези клубове. Непрестанният немигащ надзор на Бурята открай време бе утеха за него. Дори в най-самотните си моменти беше спокоен, че не е истински сам. Но сега нямото ѝ присъствие бе изнервящо.

Нима Бурята се срамуваше от него?

Измисляше си диалози наум, та да потушава страховете си.

„Изследвай тази нова своя страна с моята благословия — представяше си, че му казва Бурята. — Няма страшно, стига да помниш кой си в действителност и да не изгубиш себе си.“

„Ами ако аз наистина съм такъв?“ — питаше я той. Но дори и въображаемата Буря нямаше отговор на този въпрос.

Името ѝ беше Пюрити Виверос и беше от най-изявените неприемливи. За Грейсън бе ясно, че тя има голямо червено „Н“ в документа си за самоличност, и то не като следствие от неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Тя бе екзотична. Косата ѝ бе не просто бяла, а лишена от всякакъв пигмент, а скалпът ѝ бе инжектиран с фосфоресциращи бои във всякакви цветове, което караше краищата на кичурите ѝ да искрят като фиброоптични влакна.

Грейсън инстинктивно усети, че тя е опасна. Също така я намираше красива и бе привлечен от нея. Питаше се дали би я харесал в предишния си живот. Но след като от няколко седмици се бе потопил в битието на неприемлив, подозираше, че критериите му за привлекателност се бяха променили.

Срещна я в клуб УУЖАС — един в другия край на града, който не бе посещавал преди. Наричаше се „Пандиза“ и бе проектиран по подобие на затвор от Епохата на смъртните. При пристигането си всеки посетител биваше обискиран от пазачи, тътрен през няколко врати и хвърлян в килия със случаен съквартирант без оглед на пола.

Идеята за ограничаване на човешката свобода в затвор бе тъй чужда и абсурдна за Грейсън, че когато вратата на килията бе затръшната със зловещо щракване, отекнало в бетонната сграда, той се разсмя. Нямаше как хората наистина да са били третирани така. Със сигурност това тук бе преувеличение.

— Най-сетне! — прозвуча глас от горния от двата нара в тясната килия. — Мислех си, че никога няма да ми докарат съкилийник.

Тя се представи и обясни, че Пюрити не ѝ било прякор, а рожденото име.

— Ако родителите ми не са искали да демонстрирам иронията, да ме бяха кръстили другояче — отсече тя пред Грейсън. — Ако ме бяха нарекли Профанити 5 5 Profanity (англ.) — богохулство, псувня. — Б.пр. , можеше от мен да излезе добро и примерно момиченце.

Беше с крехка конструкция, но в никакъв случай момиченце. В момента беше на двайсет и две, макар Грейсън да подозираше, че изобщо не ѝ е за пръв път, а май не и за втори. Съвсем скоро щеше да установи, че тя е силна и гъвкава и познава отлично уличните нрави.

Грейсън огледа килията. Беше просто помещение с недвусмислено предназначение. Пробва вратата, после пак. Разклати се, но не поддаде.

— За пръв път ли си в „Пандиза“? — попита го Пюрити. И тъй като това бе очевидно, Грейсън реши да не лъже.

— Да. И какво се очаква да правим сега?

— Ами, може да се поопознаем например — отвърна тя с палава усмивка. — Или можем да се разкрещим на пазача да ни донесе „последно угощение“. Длъжни са да ни сервират каквото си поискаме.