Нил Шустерман - Бурята

— Предполагам, че Ендура може да почака — въздъхна Косач Кюри. — А очаквах с такова нетърпение да ида там.

Ала Цитра подозираше, че тя е далеч по-въодушевена от новия план, отколкото даваше да се разбере.

Макар че това щеше да я постави в опасност, Цитра установи, че придобиването на известен контрол над ситуацията ѝ носи така нужното облекчение.

Всъщност дори Бурята регистрира, че тя се освободи от напрежението. Тя не можеше да прозира в съзнанието на Цитра, но разчиташе езика на тялото и биологичните промени с голяма прецизност. Засичаше фалша и истината, били те изречени или не. Което означаваше, че знаеше дали Косач Константин бе искрен, или не, като твърдеше, че иска да я запази жива. Ала както винаги, когато опреше до Косачи, беше длъжна да запази мълчание.

Докато на Цитра често ѝ бе трудно да се помещава в кожата на Косач Анастасия, Грейсън Толивър нямаше никакъв проблем да се превърне в Главорез — прякора на неприемлив, който си избра. Родителите му веднъж му бяха казали, че са му избрали името Грейсън по моментна прищявка, защото се родил в сив ден 3 3 Gray (англ.) — сив. — Б.пр. .

Нямаше никакъв смисъл отвъд лекомисленото отношение на родителите му към всичко в дългия им и безцелен живот.

Но Главорез бе личност, с която околните трябваше да се съобразяват.

В деня след срещата си с Тракслър той боядиса косата си в цвят, наречен „обсидианово празно“. Беше абсолютно черно, толкова тъмно, че не съществуваше никъде в природата. Буквално засмукваше светлината около себе си като черна дупка и караше очите му да изглеждат хлътнали в черепа и загадъчно засенчени.

— Много в стила на двайсет и първи век — бе казал стилистът. — Каквото и да значи това.

Грейсън си постави метални пластинки, имплантирани под кожата на двете му слепоочия, които наподобяваха наболи рога. В комбинация с косата му придаваха извънземен и донякъде диаболичен вид.

Ако не се чувстваше неприемлив, то поне изглеждаше такъв.

Следващата му стъпка бе да изпробва новата си самоличност.

Сърцето му препускаше ускорено, докато наближаваше „Откачалки“ — местен клуб, където се събираха неприемливи. Неколцина такива, мотаещи се отпред, го огледаха преценяващо. Тези хора бяха карикатури на самите себе си, каза си той. Проявяваха такъв конформизъм към културата си на антиконформизъм, че се бяха уеднаквили и така обезсмисляха течението си.

Приближи се до мускулестия пазач на вратата, на чийто бадж пишеше „Катил“.

— Само за неприемливи — изрече строго Катила.

— Какво, не ти приличам на неприемлив ли?

Онзи вдигна рамене.

— Навъртат се разни позьори.

Грейсън му показа документа си за самоличност, маркиран с голямо червено „Н“. Пазачът бе удовлетворен.

— Приятно прекарване — измрънка безрадостно и го пусна да влезе.

Очаквал бе да се озове в помещение със силна музика, святкащи прожектори, полюшващи се тела и тъмни ъгли, където се извършват всякакви спорни дейности. Но онова, което завари в „Откачалки“, бе толкова различно от предположенията му, че се оказа напълно неподготвен и се закова на място, сякаш бе отворил погрешна врата.

Намираше се в ярко осветен ресторант — старомоден тип заведение с червени сепарета и столчета от неръждаема стомана покрай бара. Имаше младежи с якета на гимназиален спортен отбор и хубави момичета с конски опашки, дълги поли и пухкави къси чорапки. Грейсън разпозна епохата, която заведението имаше за цел да отрази: исторически период, наречен „Петдесетте години“. Беше от Мерика през Епохата на смъртните, където всички момичета носеха имена като Бети, Пеги и Мери Джейн, а момчетата бяха Били, Джони или Ейс. Веднъж учител бе казал на Грейсън, че Петдесетте всъщност са били период само от десет години, но на Грейсън му бе трудно да го повярва. Трябваше да са били поне сто.