Нил Шустерман - Бурята

— Не е нужно да се тревожиш за това — каза Косач Константин. — Те вече бяха подложени на Прибиране.

Бурята, разбира се, го знаеше, но Цитра бе напълно стъписана. Тя чу как Константин изрече думите, но ѝ бе нужен момент да ги регистрира с нервната си система и чак тогава със съзнанието си. Усети как ушите ѝ пламнаха, а гърлото ѝ се стегна.

— Какво казахте?

— Казах, че вече бяха подложени на Прибиране. Бяха изпратени няколко други Косачи да завършат Прибиранията ти, чак до господина, когото си избрала вчера. Уверявам те, всичко мина по реда си. На семействата им бе даден имунитет. Няма изостанали задачи, които да те поставят в опасност.

Цитра понечи да каже нещо, но заекна, което бе много нетипично за нея. Гордееше се, че винаги е членоразделна и точна в изказа си, но този шок буквално я извади от равновесие. Обърна се към Косач Кюри.

— Ти знаеше ли за това?

— Не — отвърна Мария. — Но има логика, Анастасия. Когато се успокоиш и поразсъждаваш над това, ще разбереш защо е трябвало да бъде направено.

Само че Цитра бе много далеч от успокояване. Замисли се за разните хора, които бе набелязала за Прибиране. Обещала им беше, че ще имат време да приключат делата си, че ще могат сами да изберат как и къде да посрещнат края си. Думата на Косача бе всичко. Бе част от кодекса на честта, който Цитра се бе заклела да спазва. А сега всичките ѝ обещания бяха рухнали.

— Как можахте? Кое ви дава това право?

Сега Косач Константин повиши глас. Не викаше, но звучният му тембър се извиси над негодуванието на Цитра.

— Твърде ценна си за Форума на Косачите, та да си позволим да те изгубим!

Ако тя бе зашеметена от първото му изявление, то това направо я нокаутира.

— Какво?

Косач Константин скръсти ръце на гърдите си и се усмихна, очевидно се наслаждаваше на момента.

— О, да, драга моя Косач Анастасия, ти си с много висока стойност. Искаш ли да знаеш защо? — Наведе се към нея и прошепна: — Защото разбъркваш казана.

— Как да разбирам това?

— Хайде сега. Не може да не си забелязала какъв ефект имаш върху Косачите от ръкополагането си насам. Смущаваш старата гвардия и плашиш новия ред. Караш самомнителните Косачи да застанат нащрек и да внимават. — Той се облегна на стола си. — Нищо не ме радва повече от това да видя Косачите изтръгнати от самодоволството им. Даваш ми надежда за бъдещето.

Цитра не можеше да прецени дали той е искрен, или саркастичен. Странно, мисълта, че наистина можеше да е искрен, я притесняваше повече. Мария ѝ бе казала, че Косач Константин не е врагът, но, о, колко много искаше Цитра той да е такъв! Идеше ѝ да се нахвърли срещу него и надменността, с която контролираше ситуацията, но знаеше, че ще е напразно. Ако възнамеряваше да запази достойнство, трябваше да поддържа хладната резервираност на „мъдрата“ Косач Анастасия. Когато се насили да уталожи мислите си, хрумна ѝ идея.

— Значи са прибрали всички, подбрани от мен през последния месец?

— Да, вече ти го казах — отвърна Косач Константин, леко подразнен, че отново е поставен на разпит.

— Знам какво ми казахте… но ми е трудно да повярвам, че сте могли да подложите всички на Прибиране. Обзалагам се, че има още един-двама, до които не сте се добрали. Бихте ли го признали, ако случаят е такъв?

Константин я изгледа с известно подозрение.

— Накъде биеш?

— Към евентуална възможност…

За момент той не каза нищо. Косач Кюри взе да мести поглед между двама им. Накрая Константин заговори.

— Има трима още нелокализирани. Планът ни е, в мига щом ги открием, да ги подложим на Прибиране.

— Но няма да го направите — отсече Цитра. — Ще оставите мен да го извърша, както бе предвидено… а вие ще издебнете онзи, който се опита да ме убие.

— По-вероятно е Мария да е тяхната цел, не ти.

— Е, ако никой не ме нападне, тогава ще го знаете със сигурност.

Но той все още не бе убеден.

— Ще подушат капана от километър.

— Тогава трябва да бъдете по-съобразителни от тях — усмихна се Цитра. — Или искам твърде много?

Константин се смръщи и това накара Косач Кюри да се разсмее.

— Само да си видиш физиономията в този миг, Константин. Струва си дори покушение над живота ни!

Той не отговори на това, а задържа вниманието си върху Цитра.

— Дори да ги надхитрим, а ние ще го сторим, пак ще е рисковано.

Цитра отново се усмихна.

— Какъв е смисълът да се живее вечно, ако човек не може да поеме някой и друг риск?

Накрая Константин неохотно се съгласи да позволи на Цитра да се превърне в примамка за капан.