Нил Шустерман - Бурята

— Не подбрани текстове искам да видя — осведоми я той. — Интересуват ме онези, които не са влезли в „селекция“.

Тя го изгледа още веднъж и най-накрая ѝ просветна кой беше — осени я с такава сила, че залитна от шока. Беше съвсем леко залитане и тя бързо дойде на себе си — но той го видя. Косач беше все пак, а Косачите забелязват всичко.

— Нещо не е наред ли? — попита я.

— Съвсем не. Заради трепкането на светлините е — отвърна му тя. — Трудно ми е да виждам неравните очертания на камъните по пода.

Което си беше така, макар да не се явяваше причина за препъването ѝ. Но ако имаше истина в думите ѝ, той може би нямаше да разчете лъжата ѝ.

По време на службата си в библиотеката Мюнира си бе спечелила прякор. Останалите чиновници я наричаха зад гърба ѝ „гробарката“. Отчасти заради погребалното ѝ излъчване, но също и защото една от задачите ѝ беше да финализира сбирките на Косачи, които се бяха подложили на Самоприбиране или животът им бе отнет трайно при злокобни обстоятелства — както все по-често се случваше в мериканските региони.

Преди година бе каталогизирала пълната колекция на този Косач от деня на ръкополагането му до деня на смъртта му. Дневниците му вече не се пазеха редом с тези на живите Косачи. Сега те бяха в северното крило сред онези на всички останали средмерикански Косачи, които повече не ходеха по Земята. И все пак, ето го тук — Майкъл Фарадей вървеше редом с нея.

Беше чела доста от дневниците на Косач Фарадей. Мислите и разсъжденията му неизбежно ѝ бяха въздействали силно. Беше човек с проникновени изживявания. Новината за Самоприбирането му миналата година бе натъжила Мюнира, но не я бе изненадала. Тежко бреме за носене бе съвест, натоварена като неговата.

Макар Мюнира и преди много пъти да се бе озовавала в присъствието на Косачи, никога не се бе чувствала така зашеметена от звездната им слава. Но не биваше да допуска това да си проличи. Не биваше да се издава, че знае кой е той в действителност. Не и докато не бе имала време да обмисли ставащото и да си обясни как изобщо той може да е тук и защо.

— Казваш се Мюнира — изрече той без въпросителна интонация. Отначало тя си помисли, че може да е прочел името ѝ на табелката на гишето, но нещо ѝ подсказа, че го е знаел дълго преди да дойде при нея тази вечер. — Името ти означава „лъчиста“.

— Знам какво означава името ми — каза Мюнира.

— Е, такава ли си? — попита той. — Наистина ли грееш сред по-бледите звезди?

— Аз съм само скромен служител на библиотеката — отвърна тя.

От дългия централен коридор излязоха във вътрешна градина. В далечния ѝ край имаше порти от ковано желязо, водещи към Залата на основателите. Луната оцветяваше оформените от жив плет фигури и скулптурите наоколо в тъмнолилави нюанси, а хвърляните от тях сенки наподобяваха ями, в които Мюнира се притесняваше да стъпва.

— Разкажи ми за себе си, Мюнира — изрече той с кроткия маниер на Косачите, когато отправяха молби към хората, а те установяваха, че е немислимо да не ги изпълнят.

В този момент тя осъзна — той знаеше, че го е разпознала. Дали това я поставяше в опасност от Прибиране? Щеше ли той да отнеме живота ѝ, за да предпази самоличността си в тайна? От всичките му писания не бе останала с впечатление, че е такъв тип човек, но Косачите бяха неразгадаеми. Почувства хлад, макар израбийската нощ да бе мека и топла.

— Сигурна съм, че вече знаете всичко, което бих могла да ви кажа, Косач Фарадей.

Ето. Каза го. Край на преструвките.

Той се усмихна.

— Прощавай, че не се представих по-рано, но присъствието ми тук е… нека го наречем неортодоксално.

— Да смятам ли тогава, че съм в присъствието на дух? — попита тя. — Ще изчезнете ли в някоя стена само за да се връщате нощ след нощ и да ме преследвате все със същата молба?

— Възможно е — продума той. — Ще видим.

Пристигнаха пред Залата на основателите, тя отключи портите и влязоха в голямо помещение, което винаги бе напомняло крипта на Мюнира — дотолкова, че туристите често питаха дали първите Косачи не са погребани тук. Не бяха, но въпреки това Мюнира понякога усещаше присъствието им в залата.

По тежките варовикови лавици имаше стотици томове, всеки от които затворен в климатизиран плексигласов калъф — разточителство, запазено само за най-старите книги в библиотеката.

Косач Фарадей започна да ги оглежда. Мюнира си помисли, че вероятно би искал да го прави в уединение, и ще я помоли да си тръгне, но вместо това той каза: