Нил Шустерман - Бурята

Фарадей ахна и разпери ръце.

— Атоли! — възкликна. — Точно това се пее в песничката, но аз го изтълкувах като детинско възклицание!

Мюнира се усмихна.

— „Атол за живите, атол за онези, които изгубени бродят, атол за мъдреците, дето сметката водят.“ — После придвижи пръста си към горния край на страницата. — А още и това!

Северно от атолите, които бяха заличени от света, имаше остров, все още съществуващ на съвременните карти.

Фарадей поклати глава изумен.

— Остров Уейк! С други думи, Страната на будуването.

— И на юг от Уейк или Страната на будуването, както се пее в песничката, в самия център на Маршаловите атоли… — подсказа тя.

Фарадей се втренчи в най-големия от атолите в самия център.

— Куаджалейн… — промълви. Мюнира почти го усети как потрепери. — Куаджалейн е Земята на бленуването.

Бяха намерили потвърждение на всичко, издирвано от тях.

И тогава в тишината, последвала откритието им, на Мюнира ѝ се стори, че чува нещо. Механично жужене. Обърна се към Фарадей, който смръщи вежди.

— Чухте ли това? — попита го.

Насочиха фенерите си през обширното пространство, затрупано с останки от Епохата на смъртните. Дърводелската работилница бе покрита с вековен прах. Нямаше отпечатъци от обувки освен от техните. Никой не бе влизал тук от един век насам.

И тогава Мюнира я видя високо в един ъгъл.

Камера.

Наоколо им постоянно присъстваха камери. Бяха приемани като неразделна част от живота. Но тук, в това потайно кътче, камера изглеждаше съвсем не на място.

— Няма начин да е действаща — каза тя.

Фарадей се качи на стол и долепи длан до нея.

— Топла е. Трябва да се е активирала, когато влязохме тук.

Слезе и се обърна към масата, където бяха разглеждали атласа. Камерата бе имала ясен поглед към тяхното откритие. Което означаваше…

— Бурята е видяла — промълви Мюнира.

Фарадей кимна бавно.

— Току-що показахме на Бурята единственото нещо, което не е бивало да знае. — Издиша накъсано поетия въздух. — Боя се, че допуснахме ужасна грешка…

На следващата сутрин не бяха нужни будилници. Гневните крясъци на Годар можеха да събудят и подложените на Прибиране.

— Какво има? Какво се е случило? — престори се на току-що събудена Косач Ранд, когато Годар подхвана гръмката си тирада.

Истината бе, че изобщо не мигна. Цяла нощ лежа будна в очакване. Ослушваше се. Напрягаше се всеки миг да чуе бегъл звук от бягството на Роуан, та макар и само глухото тупване на телата на пазачите в земята. Но той беше добър. Твърде добър, за да вдигне какъвто и да било шум.

Двамата телохранители лежаха до вратата към сутерена, изпаднали във временна смърт, а външната порта бе зейнала подигравателно. Роуан беше избягал преди часове.

— Нее! — виеше Годар. — Не е възможно! Как можа това да се случи?

Беше напълно изгубил контрол — великолепна гледка!

— Не питай мен, къщата не е моя — отвърна Ранд. — Може да е имало тайна врата, за която не сме знаели.