Нил Шустерман - Бурята

Ала дотогава музеите са преместени, пътищата и инфраструктурата не се ремонтират, парковете и зелените пояси са се превърнали в пустош.

И всичко това само за да се внуши простият факт, че човешкото управление — било то диктатура, монархия или власт на народа, от народа и за народа — трябваше да изчезне от Земята.

Докато косачи Анастасия и Кюри прекарваха деня си в обиколка на Ендура, на три хиляди километра северозападно Мюнира и Косач Фарадей прекосиха улица, осеяна с дупки и завзета от бурени. Насочиха се към сграда, някога била най-голямата и с най-много заглавия библиотека в света. Тя бе в процес на бавно рушене и доброволците, които я поддържаха, не можеха да наваксват с ремонтите. Всичките ѝ трийсет и осем милиона книги бяха сканирани в Бурята още преди двеста години, когато „облакът“ още растеше и бе с минимална осъзнатост. Щом се превърна в Бурята, всичко, съдържащо се в Библиотеката на Конгреса, вече беше част от паметта ѝ. Но тъй като тези сканирания бяха извършени от хора, те подлежаха на човешка грешка… и на човешка намеса. Именно на това разчитаха Мюнира и Косач Фарадей.

Също както в Александрийската библиотека и тук имаше внушително с размерите си входно фоайе, където бяха посрещнати от Парвен Маршеноар, настоящия и вероятно последен уредник на Библиотеката на Конгреса.

Фарадей остави Мюнира да говори и стоеше отзад заради минималния шанс, че можеше да бъде разпознат. Не беше много известен по тези места, но Маршеноар като нищо можеше да е по-осведомен от типичния истмериканец.

— Здравейте — каза Мюнира. — Благодарим ви, че отделихте време да се видите с нас, господин Маршеноар. Аз съм Мюнира Атруши, а това е професор Херинг от Израбийския университет.

— Добре дошли — отвърна Маршеноар и заключи два пъти големите входни врати зад тях. — Извинете за състоянието на сградата. Поради комбинацията от течащ покрив и набези на улични банди от неприемливи библиотеката не е каквото някога е била. Притесни ли ви някой от тях на влизане? За неприемливите питам.

— Стояха на разстояние — отговори Мюнира.

— Е, това е добре — отбеляза Маршеноар. — Градът привлича неприемливи. Идват, защото смятат, че тук цари беззаконие. Е, грешат. Имаме закони като навсякъде другаде, просто Бурята не си дава много труд да ги прилага. Тук нямаме дори служба на Интерфейса на властта, можете ли да повярвате? Но пък имаме много съживителни центрове, защото хора непрекъснато изпадат във временна смърт.

Мюнира се опита да вметне нещо, но той беше като същински валяк и я прегази с нов залп от думи.

— Миналия месец например по главата ме удари камък, паднал от стария замък Смитсониън, изпаднах във временна смърт и изгубих близо двайсет часа памет, защото Бурята не ме беше репликирала от предишния ден — дори това си спестява тук! Все ѝ се оплаквам и тя твърди, че ме чувала и ми съчувствала, но нима нещо се променя? Не!

Мюнира би попитала човека защо стои тук, след като толкова не му харесва, но знаеше отговора. Стоеше, защото най-голямата радост в живота му беше да се оплаква. В това отношение не бе много по-различен от неприемливите отвън. Това едва не я накара да се разсмее, защото си даде сметка, че дори като оставяше града на ръба на разруха, Бурята осигуряваше среда, нужна на някои хора.

— А да не започвам да ви разправям за качеството на храната — продължи Маршеноар.

— Търсим карти — прекъсна го Мюнира и тази фраза успя да го откъсне от мрънкането му.

— Карти? Че Бурята е пълна с карти. За какво ви е било да идвате чак тук за карти?

Накрая Фарадей заговори, след като осъзна, че Маршеноар бе дотолкова погълнат от собствените си тегоби, та не би разпознал мъртъв Косач, дори да го подложеше на Прибиране.

— Според нас съществуват известни… технически несъвпадения. Възнамеряваме да прегледаме оригиналните екземпляри, тъй като работим над академична дисертация.

— Ако има несъвпадения, те не са по наша вина — побърза да мине в отбрана Маршеноар. — Каквато и грешка да е имало при качването, извършена е преди двеста години и се боя, че вече не поддържаме оригиналните екземпляри.

— Я чакайте — обади се Мюнира, — това е единственото останало място в света за съхраняване на оригинални копия от Епохата на смъртните и вие не ги поддържате?

Маршеноар направи жест към стените.

— Огледайте се. Да виждате реални книги? Всички с историческа стойност бяха разпръснати по по-надеждни места. А останалите бяха класифицирани като потенциална заплаха за пожар.