Нил Шустерман - Бурята

Но за Анастасия най-интересният момент от обиколката беше Хранилището на реликвите и бъдещето. Не беше място, отворено за широката общественост. Дори и Косачите се нуждаеха от специално разрешение, дадено от Върховно острие или Върховен Косач, за да го видят, и те имаха такова.

Беше кубична камера от масивна стомана, окачена с магнити в по-голям куб също като кутийка пъзел. Достъпът до нея се осъществяваше по тесен, прибиращ се мост.

— Централната камера е проектирана по подобие на банков сейф от Епохата на смъртните — осведоми ги екскурзоводката. — Стените са от трийсетсантиметрова плътна стомана. Само вратата тежи към два тона.

Докато прекосяваха моста към вътрешното хранилище, екскурзоводката им напомни, че не е разрешено да се правят снимки.

— Форумът на Косачите категорично го забранява. Извън тези стени мястото трябва да съществува само в паметта.

Вътрешната камера беше шест метра и половина широка във всяка посока и от едната ѝ страна бяха монтирани редица от златни манекени, всички облечени в извехтели роби. Една от бродирана пъстра коприна, друга от кобалтовосин сатен, трета от сребриста дантела — общо тринайсет на брой. Анастасия ахна. Не можа да се сдържи, защото ги разпозна от уроците по история.

— Това робите на Косачите основатели ли са?

Екскурзоводката се усмихна, мина пред тях и започна да посочва последователно всяка от робите на минаване.

— Да Винчи, Ганди, Сафо, Кинг, Лаодзъ, Ленън, Клеопатра, Поухатан, Джеферсън, Гершуин, Елизабет, Конфуций и, разбира се, Върховното острие Прометей. Робите на всички основатели са запазени тук.

Анастасия с известно задоволство установи, че жените Косачи бяха с по едно име като нея.

Дори Косач Кюри беше впечатлена от изложените роби на Косачите основатели.

— Да бъдеш в присъствието на такова величие, наистина кара дъха ти да секне!

Анастасия бе дотолкова възхитена от робите на основателите, че не забеляза веднага какво бе подредено край останалите три стени на хранилището.

Диаманти! Безкрайни редици от диаманти. Помещението искреше с всички цветове на спектъра, отразявани от скъпоценностите. Това бяха камъните за пръстените на всички Косачи. Бяха с еднакви размери и форма и всичките с тъмен център.

— Скъпоценностите са изработени от Косачите основатели и се съхраняват тук — каза ѝ екскурзоводката. — Никой не знае как са направени, методът на технологията е изгубен. Но няма основание за тревога. Тук има достатъчно диаманти за пръстените на близо 400 000 Косачи.

„Защо някога би имало нужда от 400 000 Косачи?“ — запита се Цитра.

— Знае ли някой защо изглеждат по този начин?

— Сигурна съм, че основателите са знаели — весело избегна въпроса екскурзоводката. После се постара да ги шашне с факти за заключващия механизъм на хранилището.

За да поставят подобаващ завършек на деня, отидоха в операта на представлението на „Аида“ от Верди. Нямаше заплаха от изтребване, нито подозрителни съседи наоколо. Всъщност по-голямата част от публиката бяха гостуващи Косачи, които превръщаха влизането в реда и излизането от него в огромно усилие предвид обемистите си роби.

Музиката бе пищна и мелодраматична. Върна у Анастасия спомена за единствената друга оперна постановка, която бе гледала — също на творба от Верди. В онази вечер за пръв път бе срещнала Роуан. Събрал ги беше Косач Фарадей. Тя нямаше и най-слабото подозрение, че той ще ѝ предложи да стане стажант Косач при него, но Роуан бе знаел — или поне се бе досещал.

Операта бе с лесен за следене сюжет — забранената любов между египетски военнокомандващ и кралицата на съперниците — и завърши с окончателната кончина и на двамата. Защо толкова много повествования от Епохата на смъртните приключваха с невъзвратимостта на смъртта? Сякаш хората тогава бяха били непрестанно обсебени от ограничената продължителност на живота си. Е, поне музиката беше приятна.

— Готова ли си за утре? — попита я Мария, когато заслизаха по величественото стълбище на операта след края на представлението.

— Готова съм да изложа нашата теза — отвърна Анастасия, като наблегна на обстоятелството, че тя бе тяхна обща, не само нейна. — Не съм сигурна обаче, че съм готова да се изправя пред евентуалния изход.

— Ако изгубим дознанието, все още е налице възможността да съм спечелила при избора за Свещено острие.

— Е, твърде скоро ще научим.

— И в двата случая стресът ще е голям — каза Мария. — Никога не съм желала да бъда Свещено острие на Средмерика. Е, може би на младини, когато въртях оръжието, за да спукам раздутото его на всевластните. Но вече не.