Нил Шустерман - Бурята

— Че кога не съм се наслаждавала на изваяно мъжко тяло?

— А на неговото наслаждавала ли си се?

Накрая тя не издържа и отклони поглед.

— Не. На това не съм.

— Не си? Крайно нетипично за теб, Айн.

Сега тя се почувства, сякаш нейната роба бе съблечена. И все пак упорстваше с усмивката.

— Може пък да съм чакала да стане твое.

— Хм — рече той, сякаш не бе нещо повече от куриоз. — Личи си, че това конкретно тяло особено силно те привлича.

После мина покрай нея, облече си робата и излезе, като я остави да окайва пълния мащаб на пропуснатата възможност.

Роуан Дамиш?… Роуан

Дамиш!

Къде съм? Кой е?

Аз съм Бурята, Роуан.

Говориш ми, както си

говорила на Цитра ли?

Да.

Трябва все още да съм

във временна смърт.

Ти си в междинно

състояние.

Ще се намесиш ли? Ще

спреш ли онова, което

Годар се кани да стори

с Косачите?

Не мога. Би означавало да

престъпя закона, а аз съм

неспособна на това.

Ще ме научиш ли тогава

какво да направя?

Това също би било нарушение.

Какъв е смисълът на този

разговор тогава? Остави

ме на мира и иди се грижи

за света.

Искам да ти кажа

да не губиш надежда.

Изчислих, че има шанс

да окажеш също тъй силен

ефект върху света като

Цитра Теранова. Или

като Косач Луцифер, или

в предишната си същност.

Наистина ли? Колко

голям шанс?

Трийсет и девет процента.

Ами другите шейсет и

един процента?

Алгоритмите ми показват,

че има вероятност

шейсет и един процента

да умреш трайно в близко

бъдеще, без да окажеш

забележим ефект.

Не се чувствам утешен.

А трябва. Трийсет и

девет процента шанс

да промениш света е

страшно по-висок шанс

от този, на който могат

да се надяват повечето хора.

Роуан държеше списък с отметки на стената в спалнята си. Не бяха отметки на дните, а на смъртите му. Побеждаваше при всеки спаринг с Годар, а после Годар го убиваше, вбесен от загубата си. Вече се превръщаше в изтъркана шега.

— Как ще го направите днес, Ваша Светлост? — питаше, като караше „Ваша Светлост“ да звучи като обидно обръщение. — Не може ли да измислите нещо находчиво този път?

Бройката бе стигнала до четиринайсет. Нож, куршум, удар с тъп предмет — Годар бе използвал всевъзможни методи да го убива. Всички, с изключение на отрова, която презираше. Бе регулирал нанитите за болка на Роуан на ниска степен, та жертвата му да почувства агонията с пълна сила. И все пак Годар бе толкова бесен, когато изгубеше мач, че не можеше да се сдържи, и го убиваше бързо, което означаваше, че страданията на Роуан никога не бяха продължителни. Стягаше се за болката, започваше да брои до десет и винаги изпадаше във временна смърт, преди да стигне до края.

Бурята му проговори преди четиринайсетото му съживяване в неконтролирания център, който очевидно не беше толкова неконтролиран, колкото там си мислеха. Роуан знаеше, че това не е сън, защото бе ясно и наситено изживяване, каквито сънищата не са. Беше се показал груб към Бурята. Съжаляваше за това, но сега нищо не можеше да направи по въпроса. Тя щеше да разбере. Бурята я биваше в разбирането и съпричастността.

Най-важното, което научи от краткия разговор със същността, управляваща Земята, бе не че може да промени света, а че още не го е направил. Това, че бе отнел живота на толкова много корумпирани Косачи, не беше довело до никаква промяна. Косач Фарадей беше прав. Няма как да промениш прилива, като плюеш в морето. Не можеш да оплевиш поле, в което семената на бурените вече са попаднали. Може би търсенето на Фарадей на резервния план на основателите би донесло промяната, която убиването на лоши Косачи не постигна.

Когато отвори очи след четиринайсетото си съживяване, Косач Ранд го очакваше. До този път при него не бе имало никого. В последствие идваше медицинска сестра, проверяваше жизнените му показатели, правеше се на любезна, после се обаждаше на пазачите да го приберат. Но не и този път.