Нил Шустерман - Бурята

Бронзовите врати бавно се разтвориха и влезе изгореният Косач. Залата се изпълни с шокирани ахвания и скърцане на столове, когато присъстващите се надигнаха, за да го видят по-добре.

— Наистина ли е той?

— Не, не може да бъде.

— Това е някакъв фокус!

— Самозванец е!

Той се движеше по централната пътека между редовете със стойка, която не беше неговата. Не така напрегната. По-младежка. И като че изглеждаше малко по-нисък от преди.

— Да, Годар е!

— Вдигнал се е от пепелта!

— Нямаше по-добър момент!

— Нямаше по-лош момент!

Заедно с него в залата влезе позната фигура в яркозелено. Нима Косач Ранд също беше жива? Погледите се насочиха към отворените бронзови врати в очакване Косачите Чомски и Волта също да се върнат от мъртвите днес, но никой друг не влезе.

Ксенократ пребледня като платно.

— Ка… ка… какво означава това?

— Простете отсъствието ми от последните няколко конклава, Ваше Превъзходителство — заговори Годар с глас, който определено не беше неговият. — Бях тежко пострадал, поради което ми бе невъзможно да дойда. Косач Ранд може да го потвърди.

— Но… тялото ти беше идентифицирано! Беше напълно изгоряло!

— Тялото ми, да — кимна Годар. — Но Косач Ранд беше така добра да ми намери ново.

Стъписаният Ницше се изправи, очевидно също толкова зашеметен, колкото всички останали, от това развитие на събитията.

— Ваше Превъзходителство, желая да дам самоотвод във връзка с номинацията си за Свещено острие — каза той. — Освен това официално подкрепям номинацията на Почитаемия Косач Годар.

Залата отново потъна в хаос. Раздадоха се гневни обвинения и шумно негодувание, но също така възбуден смях и изблици на радост. Нито една емоция не отсъстваше при завръщането на Годар. Само Брамс не изглеждаше изненадан и Анастасия си даде сметка, че той не беше мозъкът, беше червеят в ябълката, пръстът на Годар, бръкнал в пая.

— Това е крайно нередно — избъбри Ксенократ.

— Не — отсече Годар, — нередно е, че още не сте заловили чудовището, което ликвидира скъпите Косачи Чомски и Волта и се опита да ликвидира мен и Косач Ранд. Дори в този момент той търчи на свобода и избива Косачи наляво и надясно, докато вие не се занимавате с нищо друго, освен да се подготвяте за възкачването си в Световния съвет на Косачите. — После Годар се обърна към Косачите: — Когато аз стана Свещено острие, ще накарам Роуан Дамиш да плати за престъпленията си. Гарантирам ви, че ще го открия до седмица след избирането ми за Свещено острие!

Тази прокламация предизвика приветствени възгласи в залата, при това не само Косачите от новия ред ревнаха одобрително, при което стана ясно, че Ницше може да не разполагаше с нужните гласове, но на Годар току-виж му стигнали.

Някъде зад Анастасия Косач Азимов изказа най-доброто обобщение:

— Току-що влязохме в най-лошия от всички възможни светове.

Горе, в административните офиси на Форума на Косачите, начинаещ стажант трескаво търсеше монета. Ако не откриеше такава, щеше да бъде мъмрен, но по-лошото бе, че щеше да претърпи унижение пред целия Форум. Колко капризен бе този свят, помисли си, щом животът и бъдещето му можеха да зависят от някаква си монета.

Най-сетне намери една съвсем зеленясала в дъното на чекмедже, което като нищо не беше отваряно още от края на Епохата на смъртните. Образът върху нея беше на Линкълн — известен президент от този исторически период. Имало бе и Косач Линкълн, не точно един от основателите, но близо до тях. Също като Ксенократ той беше средмериканско Свещено острие и се беше издигнал до Върховен Косач, но се бе уморил от тежката отговорност и се бе подложил на Самоприбиране дълго преди раждането на стажанта. Колко уместно, помисли си, медният образ на историческия му патрон да изиграе такава важна роля в избора на ново Свещено острие.

Когато стажантът се върна в залата за конклави, за свое смайване установи, че нещата се бяха променили драстично в негово отсъствие, и той горчиво съжали, че е пропуснал този вълнуващ момент.

Ксенократ призова Косач Кюри да излезе отпред в залата за хвърлянето на монетата, което щеше да сложи начало на дебата, очертаващ се далеч по-различен, отколкото си го бе представяла. Мария реши да не бърза. Изправи се, приглади робата си, размърда рамене, за да отпусне врата си. Отказваше да се поддаде на тревожността на мига.

— Това е началото на края — дочу да изрича Косач Сун Дзъ.

— Няма връщане назад от това — обади се и Косач Сервантес.