Кен Гримвуд - Игра на живот

Струваше му се, че Америка бавно и сигурно се превръща във фашистка държава, каквато сигурно е била и целта на терористите още от самото начало. Те без съмнение желаеха Съединените щати да бъдат оглавени от потиснически режим, който дори и обикновените граждани не могат да понасят и рано или късно ще решат да свалят. Освен ако войнствено настроената антикомунистическа троица на ЦРУ/АНС/ФБР, която бе сграбчила властта в свои ръце, не изпревареше събитията с решението си да въвлече света в ядрена война, надвиснала заплашително над планетата още от края на седемдесетте години.

Линда беше обърнала гладката като коприна кожа на гърба си пред потока от хладен въздух. Очите й бяха притворени, а едната й ръка държеше червеникавите коси нагоре, за да може и стройната й шия да усети прохладата. Провиращите се през щорите слънчеви лъчи очертаваха силуета на източените й крака през прозрачната бяла рокля.

Памела имаше право да му обърне гръб, мислеше си тъжно Джеф. Имаше право да обвинява и двама им за началния тласък на събитията въпреки незнанието и човеколюбивите им подбуди. Разкриването пред света, сделката с правителството в замяна на частичната информация за бъдещето бяха посели семената на жестоки ветрове, чиито бури трябваше да жъне някой друг свят. Сега му оставаше да разбере дали Памела — всъщност и двамата — щяха взаимно да си простят за предизвиканото от тях световно насилие в името на добрата воля и разбирателството… А сигурно щяха да изминат години, може би десетилетие, дори и повече преди пред Джеф да се открие възможността да се опита отново да поговори с нея, да преодолее възцарилото се помежду им отчуждение и да свикне с пълния им провал да подобрят съдбата на човечеството. Онзи свят бе изгубен. Джеф бе сигурен в това, също както бе сигурен, че ще изминат незнайно колко години, преди да успее отново да види Памела. Ако въобще успее.

— Погъделичкай ме — откъсна го от мислите му сладкото и ясно гласче на Линда.

В продължение на няколко секунди не знаеше какво точно иска тя. После си спомни как обичаше върховете на пръстите му да я галят почти без да докосват кожата й. Той измъкна една маргаритка от вазата и прокара нежните й листенца от ухото надолу по врата и рамото, слезе до пръстите на дясната ръка на Линда и се изкачи нагоре по лявата.

— Божичко, колко е хубаво — прошепна тя. — А сега тук.

Линда смъкна презрамките на ефирната си рокля и й позволи да се свлече от гърдите й. Джеф ги погали с маргаритката и се наведе да целуне втвърдилите се зърна.

— Обожавам това — въздъхна Линда. — Обичам те, Джеф.

И в този неповторим и все пак два пъти живян ден Джеф се гмурна в страстта и обичта на тази жена, изгубени толкова отдавна. Любовта на Линда и собствената му обич към нея отново го съживиха.

Мароканското слънце бе избелило още повече лимоненорусите кичури в косата на Линда и те сякаш отразяваха въображаемите лъчи на огромното слънце от фототапета зад бара. Тя се бе вкопчила в барплота и се смееше неудържимо, а корабът им се плъзгаше по вълните на Северния Атлантик. Чашата й с джин и тоник се плъзна по ореховото дърво, но Линда ловко я улови и кубчетата с лед зазвънтяха в унисон със смеха й.

— Encore, madame? 84 84 Още нещо, госпожо? (фр). — Б.пр. — попита барманът.

Линда се извърна към Джеф:

— Искаш ли още едно питие?

Той поклати глава и допи бърбъна си със сода.

— Защо не вземем да се поразходим по палубата? Нощта е топла и ми се ще да погледам океана. — Джеф написа номера на каютата им под сметката и я подаде на бармана. — Merci, Raymond; a demain 85 85 Благодаря. Раймон, до утре (фр.). — Б.пр. .

— A demain, monsieur, merci 86 86 До утре, господине, благодаря (фр.). — Б.пр. .

Джеф улови Линда под ръка и двамата излязоха на панорамната палуба с леко клатушкаща се походка. Огромните червено-черни комини на „Франс“ се извисяваха над главите им подобно неподвижни перки на два огромни кита, замръзнали в средата на скока си над вълните. Огромният кораб плавно се издигна върху гребена на една вълна и меко се гмурна между други две, които макар и големи, не бяха бурни. Звездите над главата им светеха ярко, но далеч на юг светкавици периодично осветяваха хоризонта. Щормът приближаваше, но скоростта им от тридесет възла щеше да ги отведе на безопасно разстояние, преди бурният вятър и шибащият дъжд да стигнат дотук.

„Хейердал — помисли си Джеф — няма да може да си позволи лукса да избегне такива неприятности.“ Той щеше да гледа към хоризонта със съвсем други очи, загрижен дали нестабилната му папирусова лодка ще оцелее толкова далеч от брега. Подобна буря бе принудила Хейердал миналата година да изостави повредената лодка в бурния океан само на шестстотин мили от заветната цел.