Кен Гримвуд - Игра на живот

— Защо не започнем да го лъжем? — попита Памела. — Например да му кажем, че ако военното ни присъствие в Иран продължава, ще избухне война. Божичко, така като гледам, нищо чудно лъжите ни да се окажат самата истина.

Джеф се наведе и вдигна една изхвърлена на брега пръчка, която морските вълни бяха изгладили.

— Ще ни хванат, особено пък когато ни наблъскат с наркотици.

— И все пак можем да опитаме.

— Но кой може да каже какъв ефект би имала една подобна лъжа? Нищо чудно на Рейгън да му хрумне да нанесе изпреварващ удар. Тогава ще сме поставили началото на война, която все още не е неизбежна.

Памела повдигна рамене.

— Стюарт Маккауан сигурно е щастлив — каза горчиво тя. — Където и да се намира.

— Направихме онова, което смятахме за правилно. Кой би предвидил подобен развой? А и в крайна сметка все пак постигнахме нещо, спасихме доста хора.

— Не можеш да уравняваш такава сметка с човешки животи!

— Не, но…

— Те вече дори не си мърдат пръста, когато ги предупреждаваме за ураганите и за самолетните катастрофи — продължи отвратено Памела и изрита една пясъчна дюна. — Искат всички останали и особено руснаците да си мислят, че сме изчезнали, и за тази цел оставят хората да си умират ей така… на вятъра!

— Също както са умирали и винаги досега.

Тя се извърна рязко към него. Джеф никога не я бе виждал толкова вбесена.

— Недей да се оправдаваш с това, Джеф! Този път бяхме решили да превърнем света в по-добро, по-безопасно място за живот, а вместо това се загрижихме за себе си, хукнахме да узнаваме с колко жалки годинки ще бъдат съкратени безполезните ни животчета. На всичко отгоре и това не направихме като хората.

— Все още има надежда учените да дадат някакво обя…

— Учените да ходят да се гръмнат! Телевизията по цял ден показва хилядите убити, за които сме виновни ние с теб и онзи тъпак Хеджес: терористични атентати, военни действия, а скоро сигурно ще видим и война… Когато гледам тези кадри, ми се иска… иска ми се никога да не бях правила онзи скапан филм, иска ми се никога да не бе идвал в Лос Анджелис и да не те бях виждала!

Джеф захвърли пръчката, която въртеше из ръцете си, и я погледна невярващо.

— Нали не го мислиш наистина — успя да каже той.

— Напротив, точно това си мисля! Иска ми се никога да не те бях срещала!

— Памела, моля те…

Ръцете й трепереха, а лицето й бе почервеняло от гняв.

— Вече и думичка няма да кажа на Хеджес. И с теб не искам повече да говоря. Местя се в една от стаите на третия етаж. Разправяй им каквото щеш. Хайде, давай, вкарай ни във война, взриви шибаната планета на парчета!

Памела се извърна и побягна. Кракът й се подхлъзна в пясъка, но тя успя да запази равновесие и се втурна към къщата, която бе техен затвор. Едната двойка пазачи се спусна след нея, а другите двама побързаха да хванат Джеф под ръка. Той я изгледа как се отдалечава от него, ескортирана от мъжете с черни костюми. Хеджес ги чакаше на вратата. Памела му се развика, но един порив на летния вятър отнесе думите й далеч от Джеф и той така и не ги разбра.

Събуди се обгърнат от студен въздух, из който се носеше миризмата на нещо изкуствено. През полуспуснатите щори на близкия прозорец се провираха златисти слънчеви лъчи и разсейваха полумрака в скромно обзаведената спалня. Замлъкнало радио се мъдреше на пода до леглото, а върху купчина дрехи недалеч от него лежеше стар касетофон с микрофон и лепенка WIOD.

Джеф чу слабо звънене, проникнало до ушите му през равномерното бучене на климатичната инсталация, и се досети, че трябва да е от звънеца на външната врата. Ако не станеше да отвори, посетителят сигурно щеше да си иде. Погледна книгата в ръцете си и установи, че е „Инцидентът в мотел Олджир“ на Джон Хърси. Джеф я захвърли настрани, пусна крака на пода и се приближи до прозореца. Пръстите му повдигнаха лентите на щорите и пред очите му изникнаха китка кралски палми. Зад тях до края на хоризонта се простираше равна блатиста местност.

Звънецът отново напомни за себе си и този път го последва приближаващото се свистене на реактивен самолет. Джеф го видя да се носи из въздуха на неколкостотин метра зад палмите и да се спуска… към международното летище Форт Лодърдейл-Холивуд. Едва сега му просветна, че се намира в апартамента си в Даниа, само на два километра от плажа и прекалено близо до летището. Все пак къщичката бе първото място, което можеше да нарече свой собствен дом, в който се чувстваше напълно самостоятелен и съвсем възрастен. Тук, в Маями, за пръв път работеше на пълен ден още в самото начало на кариерата си.