Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Той казва:

— Имам предвид, капитане, че според мен тя е на крачка от някакъв срив, и реших, че е важно да ти обърна внимание на това.

— Благодаря ти.

— Ноел е подложена на по-голям стрес и е по-крехка от всички нас. Не ми се иска да пострада.

— Нито на мен, Хайнц. Уверявам те.

Следва неудобно мълчание. Най-накрая Хайнц го нарушава:

— Ако е възможно да се разбере какво я притеснява и да й се предложи каквато там утеха би била от полза…

— Оценявам загрижеността ти — с каменно изражение го прекъсва капитанът. — Моля те да ми повярваш, когато казвам, че за мен Ноел е един от най-важните членове на експедицията и че правя всичко по силите си да поддържам спокойствието й.

— Всичко?

— Всичко — изрича капитанът по начин, който несъмнено показва, че разговорът е приключен.

Ноел сънува, че слепотата е вдигната от очите й. Обгражда я внезапна светлина, феноменални бели каскади от трептящо сияние и тя отваря очи, сяда в леглото, оглежда се с почуда и страхопочитание и си казва — това е маса, това е стол, ето така изглеждат статуетките ми, такава е черупката на морския ми таралеж. Изумена е от красотата на всичко в стаята си. Става и тръгва напред, отначало се препъва и протяга слепешката ръце, после като по магия възвръща равновесието си, учи се как да ходи по този нов начин, да преценява местоположението на нещата не по ехото и въздушните потоци, а чрез простичкото чудо да използва очите си. Залива я информация. Тръгва из стаята си, взема разни неща, гали ги, сравнява усещането за формите с действителния им вид, свързва познатия от докосване облик на предметите с новата информация, получена чрез възстановеното й като по чудо допълнително сетиво. После излиза от каютата си и тръгва по коридорите на кораба, откривайки лицата на своите спътници. Интуитивно разпознава всеки един. Ти си Рой, ти си Силвия, ти си Хайнц, ти си капитанът. Колкото и да е изненадващо, те в голяма степен изглеждат точно така, както си ги е представяла — Рой е пълен и румен, Силвия е крехка, капитанът е слаб и напрегнат, Хайнц е красив и непрекъснато се усмихва и така нататък, и така нататък, Елиът и Маркъс, и Чанг, и Джулия, и Хеспър, и Джована, и останалите, всички отговарят на очакванията й. Всички са красиви. Отива при прозореца, за който всички говорят, онзи, през който се вижда извънпространството, и плъзва поглед по сивотата, за която е чувала толкова много. Да, да, гледката през илюминатора е точно такава, каквато я описват — цял космос от чудеса, вълшебство от сложни пулсиращи тонове, слой върху слой пламенни вибрации, плискащи се навън към ръба на безграничната вселена. Нищо и всичко за гледане. Цял час стои тя пред плътните изблици на трептящи енергии, отдава им се и ги попива, и после, после, когато върховният миг на просветление, към който се е приближавала през този един час, я връхлита, тя осъзнава, че нещо не е наред. Ивон не е с нея. Ноел протяга ума си и не открива Ивон. Още веднъж. Не. Няма контакт. Не я открива. Незнайно как е разменила особената си дарба за нищожната способност да вижда.

Ивон? Ивон?

Нищо. Къде е Ивон?

Ивон не е с нея. Това е само сън, казва си Ноел, и тя скоро ще се събуди. Но не може да се събуди. Крещи ужасено. После най-сетне усеща Ивон. „Няма нищо — шепне Ивон през безмерната пропаст от пространство и време. — Тук съм, мила, тук съм, тук съм, точно както винаги съм била и ще бъда“ — достига я тихият глас на Ивон, издигнал се от дълбокия водовъртеж на невидими слънца. Да. Всичко е наред. Ноел отново усеща познатата близост. Ивон е там, до нея. Ноел прегръща разтреперана сестра си. Поглежда я. Вижда я за пръв път.

„Мога да виждам, Ивон! Мога да виждам!“

Ноел се сеща, че в първоначалния възторг от неочакваното проглеждане съвсем е забравила да погледне себе се, докато е тичала насам-натам, за да види всичко и всички. Просто не се е сетила. Огледалата никога не са били част от нейния свят. Но сега поглежда Ивон, което, разбира се, е все едно да погледне себе си — Ивон е красива, косата й е тъмна, лъскава и като от коприна, лицето й е гладко и издължено, чертите й са изящни, очите й — слепите й очи! — са живи и искрящи. Ноел казва на Ивон колко е красива, а Ивон се усмихва и кима, после двете се разсмиват и се прегръщат здраво, сетне се разплакват от щастие и обич, от едната радост, че са заедно, а после Ноел се събужда и, разбира се, светът около нея е тъмен както винаги.

Хайнц си тръгва най-после. Най-после.