Дэвид Линдсей - Пътешествие към Арктур

Бавното изкачване по неравната скалиста височина се проточи дълго. Склонът беше толкова стръмен, че една погрешна стъпка щеше да е фатална. Отдясно се издигаха нови височини. След малко възвишението отляво се заравни и явно бяха стигнали до нов планински дял. Височината продължи още неколкостотин метра. Сетне Сюленбод рязко зави наляво и те се озоваха на равно.

— На хребета сме — съобщи тя задъхана. Двамата мъже приближиха. В този миг през облаците изгря фенерът на луната и освети цялата сцена.

Маскул възкликна, поразен от дивата, благородна и самотна красота на гледката. Теарджелд беше високо в небето отляво и ги осветяваше откъм гърба. Право пред тях като огромен, леко снизяващ се друм лежеше широкият хребет към Ададж, макар самата планина да не се виждаше. Хребетът никъде не се стесняваше по-малко от двеста метра, покрит със зеленикав сняг, някъде напълно, другаде като черни зъби стърчаха голи скали. От мястото си тримата не виждаха нито края на хребета, нито клисурите под него. Отдясно, тоест на север, пейзажът беше неясен и смътен, без планински върхове. Там бяха далечните низини на Баре. Отляво се извишаваха като гора стрелите на близки и далечни планински върхове, докъдето стигаше погледът. Всички грееха със зелена светлина и завършваха с необикновените висящи скали, характерни за Личсторм. Формите им бяха различни и причудливи. Отсрещната долина се губеше в мъгла.

Сарклаш беше могъщ планински масив, извит във вид на подкова. Двата й края, разделени от огромно пусто пространство, сочеха на запад. Северният й край представляваше гребена, на който се намираха в момента, а южният — дълга скалиста верига, където беше разположена пещерата на Хонт. Стръмния склон, който бяха преминали, беше свързващата ги брънка. Само върхът на Сарклаш оставаше невидим.

На югозапад се издигаха безброй планини. Над южния ръб на подковата стърчаха още няколко върха с невероятна височина.

Маскул се обърна към Сюленбод да я поразпита, но щом я видя за пръв път на лунната светлина, думите замряха на устните му. Ярката като рана уста вече не преобладаваше на бледото й, като изваяно от слонова кост лице. Чертите й бяха станали красиви, устните й се извиваха нежно в розовочервено, а косата й беше придобила тъмния оттенък на цвят бордо. Маскул беше изумен, дори си помисли, че тя прилича повече на дух, отколкото на жена.

— Какво те смущава? — попита тя.

— Няма нищо — промърмори той. — Но ми се иска да те видя и на слънце.

— Може би никога няма да можеш.

— Сигурно животът ти е съвсем самотен.

Тя се вгледа в него с черните си блестящи очи.

— Защо се страхуваш да признаеш чувствата си, Маскул?

— Сякаш светът изплува пред мен като при слънчев изгрев, макар и да не знам какво означава това.

— Със сигурност не и приближаването на нощта — засмя се Сюленбод.

— Пътят вече е лесен, Маскул — внезапно се обади Корпанг, който унесено се взираше в хребета. — Ако желаеш, ще продължа сам.

— Не, ще вървим заедно. Сюленбод ще дойде с нас.

— Още малко, но няма да идвам чак до Ададж, където ще се изправите пред невидимите сили — каза жената. — Светлината Муспел не е за мен. Знам как да се отрека от любовта, но не бих могла да я предам.

— Кой знае какво ще намерим горе на Ададж? Кой знае какво ще се случи? Не и аз, нито Корпанг.

— Маскул, знаеш добре, че никога няма да се осмелиш да приближиш тази страховита светлина в компанията на една красива жена — обади се Корпанг и го погледна право в лицето.

Маскул се изсмя насилено.

— Корпанг не ти каза, Сюленбод, че аз познавам светлината Муспел много по-добре от него, и че ако не ме беше срещнал, щеше още да си реди молитвите в Треал.

— И все пак думите му са верни — отвърна жената, поглеждайки ту единия, ту другия.

— Значи няма да ми позволиш…

— Докато съм с теб, ще те тласкам да продължиш напред, няма да ти дам да се предадеш, Маскул.

— Няма защо да спорим — вметна Маскул с принудена усмивка. — Без съмнение, всичко ще се нареди от само себе си.

— От летаргичния си сън узнах и нещо друго, Корпанг — промълви Сюленбод и разрови с крак зеления сняг.

— Кажи ми го.

— Хората, които живеят според закони и правила, са паразити. Другите хвърлят всички сили да извлекат тези закони от нищото на светло. Тези, които ги изпълняват, живеят на техен гръб, без да са постигнали нищо сами.

— На някои им е дадено да откриват, а на други — да съхраняват и да усъвършенстват. Ти не можеш да ме обвиняваш, че желая доброто на Маскул.