Дэвид Линдсей - Пътешествие към Арктур

— Както решиш ти.

Той закрачи напред-назад, докато другите почиваха седнали.

— Съжаляваш ли? — неочаквано я попита той.

— Не, Маскул, не съжалявам. Не съжалявам за нищо.

— Променили ли са се чувствата ти?

— Любовта не се връща назад, тя е устремена само напред.

— Да, вечно напред. Така е.

— Не, не е точно така. Стига се до апогея и след него, ако любовта иска да продължи, да се развива, трябва да прерасне в саможертва.

— Убийствено убеждение — промълви Маскул и побледня под слоя мръсотия.

— Може би по природа съм противоречива… — рече Сюленбод. — Изтощена съм. Не знам какво чувствам.

Не след дълго те отново бяха на крак и спускането бе подновено. Половин час по-късно се добраха до прохода Морнстаб.

Тук почвата беше по-суха — пресечената местност я отводняваше. Сюленбод ги заведе до най-северния ръб на хребета, за да им покаже страната. Проходът представляваше гигантско срутване в най-ниската точка оттатък хребета. Към Баре слизаха поредица от разломени тераси с почва и скали, обрасли с хилава растителност. От двете страни на разлома на изток и на запад хребетът се спускаше надолу в дълга верига от стръмни чудовищни скали. Мъглата в ниското скриваше Баре от погледа. Във въздуха тегнеше абсолютно безмълвие, нарушавано само от далечния тътен на невидим водопад.

Маскул и Сюленбод седнаха на един балван, загледани в ширналата се пред тях земя. Луната грееше точно зад тях, високо в небето. Беше светло, почти колкото е денем на Земята.

— Тази нощ прилича на живота — прошепна Сюленбод.

— Защо?

— Толкова прекрасна над нас и толкова противна под краката ни.

— Бедното момиче, ти си нещастна — въздъхна Маскул.

— А ти, ти щастлив ли си?

— Не — отвърна той след кратък размисъл, — още не съм. Любовта не е щастие.

— А какво е тя, Маскул?

— Неспокойствието, преглътнатите сълзи, твърде грандиозните за душата мисли…

— Да — кимна Сюленбод.

— Защо сме създадени, само за да поживеем някоя друга година и да изчезнем? — проговори тя след малко.

— Твърди се, че отново ще живеем — рече Маскул.

— Нима?

— Може би в Муспел — добави замислено той.

— Какъв ще е този живот?

— Несъмнено ще се срещнем отново. Като явление любовта е твърде прекрасна и тайнствена, за да остане незавършена.

Жената потръпна и се извърна.

— Мечтата ти те подвежда. Любовта завършва тук — рече тя.

— Как, щом рано или късно Съдбата я прекъсва жестоко?

— Завършва със страдание… О, защо любовта трябва да е винаги наслаждение за нас? Не можем ли да я изстрадаме — да я продължим, страдайки — во веки веков? — възкликна Сюленбод. — Маскул, докато любовта не ни изпепели невъзвратимо накрая, ние не ще разберем нищо за себе си.

Маскул я погледна угрижен.

— Нима споменът за любовта е по-важен от съществуването й в реалността?

— Ти не разбираш. Страданията заради нея са по-ценни от всичко останало. — Сюленбод го сграбчи. — О, само да можеше да надзърнеш в съзнанието ми, Маскул! Щеше да съзреш необикновени неща… Не мога да ти го обясня. Дори за мен всичко е объркано… Любовта се оказа много по-различна, отколкото очаквах.

— Любовта е силна напитка — въздъхна той отново. — Може би твърде силна за човешките същества. Мисля си, че отнема доста от разсъдъка ни, подхождайки по различен начин към него.

Двамата седяха един до друг, взрени напред с невиждащ поглед.

— Няма значение! — заяви Сюленбод усмихнато и стана. — Скоро всичко ще свърши тъй или иначе. Ела, да тръгваме!

Маскул също се изправи.

— Къде е Корпанг? — попита апатично той.

Двамата огледаха хребета в посока към Ададж, който тук беше около километър-два широк. На юг той чувствително се снижаваше и земята приличаше на наклонена лента. На запад повърхността беше полегата неколкостотин метра до един висок и стръмен затревен хълм, който обемаше хребета от единия до другия ръб като огромна вълна, миг преди да се разбие. Възвишението скриваше гледката нататък. Билото му по цялото си протежение беше увенчано от дълга редица огромни каменни стълбове, които проблясваха ослепително под лунната светлина на фона на тъмното небе. На брой бяха трийсетина, разположени на толкова равно разстояние помежду си, че без съмнение бяха човешко дело. Някои вертикални, други — силно наклонени, и сякаш цялата колонада беше изключително древна. Видяха Корпанг на хълма, бе стигнал почти до върха.

— Той искрено се стреми да стигне — отбеляза подигравателно Маскул, загледан в енергичното изкачване на спътника им.