Дэвид Линдсей - Пътешествие към Арктур

— Защо?

— Смятам, че не говореше празни приказки. Не искам да навредя на Маскул и ще ви напусна.

— Така е най-добре — съгласи се Корпанг.

— Аз ще реша — побесня Маскул. — Сюленбод, независимо дали ще продължиш или ще се върнеш, оставам с теб!

На лицето й разцъфна радостно изражение, въпреки усилията й да го скрие.

— Защо се мръщиш, Маскул? — подвикна тя. Той не отвърна и продължи да крачи навъсен. Но след десетина крачки спря внезапно.

— Чакай, Сюленбод!

Двамата му спътници се спряха. Корпанг бе озадачен, а жената — усмихната. Без да произнесе ни дума, Маскул се наведе и я целуна по устните. После я пусна и се обърна към Корпанг.

— Как ще разтълкуваш тази целувка а, мъдрецо?

— Не е нужна велика мъдрост, за да тълкуваш целувките, Маскул.

— Никога отсега насетне не се осмелявай да застанеш помежду ни. Сюленбод ми принадлежи.

— Няма да кажа нито дума. Просто ти си обречен.

И Корпанг не отрони нищо повече.

— Сега всичко се променя, Маскул. Къде ме водиш? — Очите на жената блеснаха.

— Избирай сама.

— Мъжът, когото обичам, трябва да завърши пътуването си и не искам да не успее. Няма да се покажа по-долна от Корпанг.

— Ще те последвам, където и да идеш — настоя мъжът.

— А аз — докато трае любовта ти — ще дойда дори на Ададж.

— Съмняваш ли се в нейната продължителност?

— Не би ми се искало… Сега ще ти кажа онова, което преди ти спестих. Животът ми ще продължи, докато ме обичаш. Когато ме разлюбиш, ще умра.

— Защо? — попита бавно Маскул.

— Да, ти си отговорен за мен, откакто ме целуна за пръв път. Не исках да ти го казвам.

— Значи ако одеве бях тръгнал сам, ти щеше да умреш?

— Имам само живота, който ти ми даде.

Маскул я погледна състрадателно, без да се опита да я утеши с думи, и бавно я прегърна. Докато я държеше в обятията си, той пребледня, а Сюленбод направо се бе покрила с мъртвешка бледнина.

След минута-две възобновиха похода към Ададж. Не спряха близо два часа. Теарджелд се вдигна високо в небето и се премести на юг. Бяха се спуснали стотици метри надолу. Гребенът започна да се променя неблагоприятно. Тънкият снежец изчезна и се смени с влажна, мочурлива почва, със затревени могили и блатисти ями. Пътниците се хлъзгаха и потъваха в кал. Разговорите секнаха; Сюленбод водеше, мъжете следваха дирите й. На юг гледката бе величава и призрачна в зеленикавата светлина на блестящата луна над безброя от върхари, покрити със зелен сняг. Най-близкият връх се извишаваше на около седем-осем километра на юг от другата страна на долината. Виждаше се стройна, недостижима и изумителна стрела от черна скала. Ръбовете й бяха твърде стръмни, за да задържат снега. От най-високата й точка излизаше извит нагоре скалист рог. Дълго време той им служеше за ориентир.

Постепенно целият хребет подгизна от влага. Външният почвен слой беше порест и лежеше върху водонепропускливи скали; нощем попиваше влажните мъгли; денем ги изпаряваше, напечен от лъчите на Бланчспел. Пътят стана първо неприятен, после труден и накрая опасен. Не можеха да стъпят на твърда почва. Сюленбод потъна до кръста в тинеста яма. Отърва я Маскул, който след произшествието застана начело. Подир нея си изпати и Корпанг. Търсейки сам брод, той затъна до раменете в кал и едва се изплъзна от ужасна смърт. С риск за собствената си кожа, Маскул го измъкна и те отново продължиха; придвижването ставаше от трудно по-трудно. Преди всяка крачка трябваше да проверяват дали почвата ще ги издържи и дори тогава, често пъти пропадаха. След многобройните хлътвания накрая те не приличаха на човешки същества, а на подвижни колони, измазани от глава до пети с черна гнъс. Най-тежката задача се падна на Маскул. Той не само трябваше да се справя с изтощителното търсене на път, а и да помага на спътниците си. Без него нямаше да се оправят.

След един особено опасен преход тримата спряха да съберат сили. Корпанг едва дишаше, Сюленбод мълчеше равнодушна и потисната.

Маскул ги изгледа въпросително:

— Така ли е и по-нататък?

— Не — отвърна жената. — Май наближихме до прохода Морнстаб. След това пътят се изкачва и трябва да стане по-хубав.

— Идвала ли си тук преди?

— Веднъж ходих до Прохода, но тогава не беше толкова тежко.

— Смъртно изморена си, Сюленбод.

— Какво от това? — усмихна се слабо тя. — Трябва да си платиш, когато любимият ти е такъв смелчага.

— Не ще успеем да стигнем през нощта, затова да спрем при първия подслон, на който се натъкнем — предложи Маскул.