Дэвид Линдсей - Пътешествие към Арктур

Подир малко в мълчаливо съгласие те тръгнаха по корниза. Хонт вървеше начело. Пътеката беше тясна, стръмна и хлъзгава, така че трябваше да са крайно предпазливи. Фосфоресциращият сняг и скалите осветяваха пътя им.

След като изминаха около осемстотин метра, Маскул, вторият в групата, се олюля, подпря се на скалата и седна.

— Алкохолът подейства. Старите ми кошмари се връщат и са още по-страшни.

— Значи си орисан — обърна се Хонт.

Макар да съзнаваше ясно къде и с кого се намира, на Маскул ме се струваше, че някакво черно, безформено и свръхестествено същество го притиска и се опитва да го задуши. Изпълнен с ужас и разтреперан, той не можеше да мръдне. Пот на едри капки се стичаше от лицето му. Кошмарът не свършваше, ту отстъпваше, ту се разрастваше. Като че ли в един миг видението почти изчезваше, но в следващия формата му се очертаваше отново, носейки, както той се досещаше, неговата гибел. Внезапно то напълно се стопи и Маскул се почувства освободен. Свеж пролетен бриз повя по лицето му и слухът му долови мудното самотно чуруликане на далечна птичка, сякаш в душата му зазвуча поезия. През целият си живот не беше усещал толкова сърцераздирателна и покъртителна радост! Но и тя изчезна почти мигновено.

Маскул седна и прокара длан през очите си, замаян като след среща с ангел.

— Съвсем пребледня — рече Корпанг. — Какво става?

— След мъчението изживях любовта — простичко промълви Маскул.

Той се изправи. Хонт го гледаше смръщено.

— Няма ли да ни кажеш какво почувства?

— Когато-бях в Матерпле — започна бавно и замислено Маскул, — видях буреносни облаци, които с една светкавица се превръщаха в многобагри живи организми. Точно така сега се успокоиха и тъмните ми терзания, сякаш се сляха в едно и от тях се роди веселие. Без кошмарите не би дошла радостта. Сигурно Природата желае това. Истината току-що проблесна в съзнанието ми… Вие, хората от Личсторм сте глупци. Живеете със страданието, без да разберете, че това са родилни мъки.

— Ако думите ти са правдиви, ти си велик първооткривател — промърмори Хонт.

— С какво се различава новото усещане от обикновената любов? — попита Корпанг.

— Съдържаше всичко, което има и в любовта, и в безумието.

— Мъжете от Личсторм никога няма да я преживеят, защото са твърде мъжествени — отбеляза Корпанг, пощипвайки брадичката си.

— Защо само ние трябва да страдаме? — възрази Хонт, побледнял.

— Природата е капризна и жестока и не спазва законите на справедливостта… Ела с нас, Хонт, и отхвърли това бреме.

— Ще помисля — промълви той. — Може би тъй и ще стане.

— Още много ли остава до Сюленбод? — осведоми се Маскул.

— Не, тя живее под висящия връх на Сарклаш.

— Какво ли ще се случи довечера? — прошепна Маскул повече на себе си, но Хонт го чу и му отговори:

— Не очаквай нищо хубаво, каквото и да си преживял преди миг. Тя не е жена, а е огромна маса от чиста сексуалност. Страстта ти за момент ще й даде човешка форма. Ако промяната беше по-продължителна, ти би и предал част от своята душа.

— Може би промяната може да стане постоянна.

— За да го направиш, не е достатъчно да я желаеш. И тя трябва да те пожелае. Защо й е?

— Никога не става така, както очаква човек — поклати глава Маскул. — По-добре да тръгваме отново.

Тримата подновиха пътуването. Корнизът още се изкачваше. След един завой на скалата Хонт го изостави и се отправи нагоре през стръмното дере, което водеше напряко към следващото възвишение. Ту се катереха, ту пълзяха. През цялото време Маскул мислеше само за безграничната радост, която бе изпитал преди малко.

Равната почва горе беше суха и мека, пружинираше под нозете. Снегът постепенно изчезна и се показаха ярки растения. Хонт свърна наляво.

— Тук сме под козирката — рече Маскул.

— Да — потвърди Хонт. — След пет минути ще видите и Сюленбод.

При тези думи изненадан, Маскул усети, че устните му потръпват от чувственост и по цялото му тяло се разлива възбуда.

Тревата светеше мъждиво. Пред тях се възправи огромно дърво с проблясващи клони. По него висяха безброй червени плодове като фенери, но нямаше листа. Долу под него седеше Сюленбод. Прекрасното й сияние, смесица от джал и бяло, блещукаше в мрака. Седеше с изправен гръб и кръстосани крака и спеше. Беше облечена в невероятни кожени одежди, започващи като плащ, преметнат през рамото й горе, и завършващи отдолу с широки панталони до коленете; небрежно скръстила ръце, с нахапан плод в едната.