Джефф Вандермеер - Агенцията

Когато ускори крачка и влезе в ритъм, спускайки се все по-надолу към реката, Контрол установи, че състоянието му вече позволява да мисли за изминалия ден. Спомни си срещите и най-вече разпита на биолога. Постоянно се връщаше към информацията, която го беше заляла; която бе позволил да го залее. Утре го чакаше още, вдругиден също, и без съмнение известно време щеше да продължи да постъпва нова информация, преди да започнат да се оформят каквито и да било изводи.

На този етап можеше да се опита да не се ангажира. Можеше да се опита да съществува само на някакво абстрактно ниво на управление и администрация, но не вярваше, че Гласът иска това от него, нито че помощник-директорът ще му позволи . Как можеше да бъде директор на „Съдърн Рийч“, ако не разбираше дълбоко в себе си срещу какво са изправени служителите му? Вече беше планирал поне три разговора с биолога през седмицата, както и разходка до входа към Зона X на границата. Знаеше, че майка му би очаквала да подреди приоритетите си според ситуацията на място.

Мисълта за границата не го напускаше. Абсурдът на факта, че съществува в този свят едновременно с градчето, в което тичаше, с музиката, която слушаше. С кресчендото на струнните и духовите инструменти.

Границата беше невидима.

Не допускаше половинчати неща: щом я докоснеш, те всмукваше в себе си (или през себе си?).

Имаше ясни граници, включително на около километър и половина навътре в морето. Военните бяха разположили плаващи прегради и постоянно патрулираха в района.

Замисли се, докато прескачаше малка, обрасла с кудзу стеничка, и свиваше напряко между улиците по ронливо каменно мостче. Замисли се за тези неспирни патрули: дали някога са виждали нещо във вълните или животът им е мъчителен низ от едни и същи сиво-сини детайли ден след ден.

Границата се простираше на около сто и двайсет километра навътре в сушата от фара и приблизително на шейсет километра на изток и още толкова на запад по брега. Нагоре свършваше непосредствено преди тропосферата, а под земята — над астеносферата.

В нея имаше врата или проход към Зона X.

Може да не е била създадена от онова, което бе създало Зона X.

Мина покрай магазин за хранителни стоки, аптека, квартален бар. Пресече улицата и едва не се блъсна в една жена на велосипед. Когато се налагаше, слизаше от тротоара и тичаше по края на улицата, воден от желанието да стигне по-скоро до реката. Не бързаше да тича обратно нагоре.

Човек не можеше да се промъкне под границата в морето. Не можеше да прокопае тунел под нея в сушата. Не можеше да проникне през нея с никакви най-съвременни инструменти, радари и сонари. На сателитните снимки се виждаше само пустош, вероятно в реално време, без нищо необичайно. Въпреки че това беше оптична илюзия.

През нощта, когато се появи, границата отнесе кораби, самолети и камиони: всичко, което се озова на въображаемата, но твърде реална в онзи миг линия, а в следващите часове, макар никой да не разбираше какво става, всички знаеха, че трябва да стоят надалеч. Жалните стонове на метала и вибрациите на двигателите, които още работеха, докато изчезваха… в нещо, някъде. Димяща, апокалиптична гледка, в която бронираните вишки на боен кораб „се стопяват в нищото“, по думите на един очевидец. Последните шокирани видео- и радиосъобщения от мъжете и жените на борда, докато повечето тичат назад, преследвани от надигаща се, бурна вълна, която на зърнистия запис от хеликоптера прилича на огромно същество, изскачащо от водата. Защото ще изчезнат и нищо не могат да направят, а всичко е още по-усложнено от мъглата. Някои обаче просто стоят на мястото си, гледат как корабът им се разпада, а после преминават или умират, или отиват някъде другаде или… Контрол не можеше да си го представи.

Хълмът се изравни и той отново се озова на тротоара. Сега покрай него се редяха пазари, вериги магазини, хора, пресичащи на светофарите, хора, качващи се на колите си по паркингите… докато не стигна пътя преди реката — мъглявина от ярки светлини и още пешеходци, някои пияни — пресече го и се озова в тих квартал от мобилни жилища и малки къщички от бетонни блокчета. Вече се потеше обилно въпреки прохладата. В един двор правеха барбекю и всички се наредиха да го гледат, докато минаваше покрай тях.

Както ставаше през целия ден, мислите му се върнаха към биолога. Към потребността да разбере какво е видяла и преживяла в Зона X. Знаеше, че помощник-директорът може да направи нещо повече от това, да заплашва, че ще я отпрати. Знаеше, че помощник-директорът иска да използва тази несигурност, за да го накара да взима неразумни решения.