Джефф Вандермеер - Агенцията

Еднопосочната улица, опасана с треви и посипана с чакъл, го отведе до реката. Той излезе от обгърналите го като ореол клони и се озова на разклатен понтон. Присви колене, за да запази равновесие. В края на понтона беше вързан катер. В реката се виждаха няколко светлинки, събрани тук-там в групички — нищо в сравнение с гърмящия прибой на светлини от лявата му страна и крайбрежната алея, над която бдяха глупави псевдовикториански стълбове, увенчани с лампи с вид на размазани рохки яйца.

Някъде отвъд реката наляво се простираше Зона X — на много километри разстояние, но някак си се виждаше като тежест, като сянка, като блещукане. Експедиции са отивали и са се връщали или не са се връщали, още докато е бил в гимназията. По това време и психологът се е издигнала до директорското място. Една цяла тайна история се е разигравала, докато той и приятелите му са пътували до Хедли с намерението да изпият по няколко бири и да намерят купон, може и в обратния ред.

В деня преди да се качи на самолета за „Съдърн Рийч“, се обади майка му. Поговориха малко за връзката му с Хедли. „Познавах мястото, защото ти беше там — каза му тя. — Но ти не го помниш.“ Не, не помнеше. И не знаеше, че тя също е работила за кратко в „Съдърн Рийч“ — факт, който едновременно го изненада и не го изненада. „Работех там, за да бъда близо до теб“, обясни тя и нещо в сърцето му се отпусна, сякаш не беше сигурен дали да й вярва.

Защото беше много трудно да се каже. По онова време получаваше отложените й във времето истории от предишни назначения. Опита се да превърти лентата, да си спомни кога му е разказвала маскираната история за „Съдърн Рийч“, ако изобщо я е споменавала. Не можа да открие нищо, а може би паметта му не желаеше да му го предостави. „Какво работеше там?“, попита той, но единствената дума в отговор прозвуча като стена: „Секретно“.

Той спря музиката и се заслуша в квакането на жабите, плисъка на водата в катера и бриза, галещ реката. Тук мракът беше по-завършен и звездите изглеждаха по-близо. Течението беше по-бързо през деня, но земеделските отпадъци създаваха тиня, която го забавяше и променяше живота и хабитатите в него. В тъмнината на отсрещния бряг се криеха хартиени фабрики и останки от някогашни заводи, които продължаваха да замърсяват подпочвените води. И всичко това се стичаше във все по-киселинните морета.

Над реката се разнесе далечен вик и още по-далечен отговор. Нещо дребно изсумтя и се запровира през тръстиките от дясната му страна. В дълбоката глътка свеж въздух се долавяше слаба, но остра миризма на блато. Това беше от онези места, на които би го завел баща му, за да карат кану, когато беше тийнейджър. Не беше сред истинската дива природа, а приятно близо до цивилизацията, но и достатъчно отделено от нея, за да се усеща границата. Това искаха повечето хора: да бъдат близо , но не и да принадлежат . Не желаеха плашещата неизвестност на „непокътнатата пустош“. Но не желаеха и бездушен изкуствен живот.

Сега той пак беше Джон Родригес, съблякъл Контрол от себе си. Джон Родригес, син на скулптор, чийто дядо дошъл в тази страна, за да намери по-добър живот. Син на жена, която живееше в сложния свят на тайните.

Когато тръгна обратно по хълма нагоре, вече мислеше дали не трябва просто да изпълни изходната си стратегия още сега. Да натовари багажа си в колата и да си тръгне, за да не види повече нито помощник-директора, нито каквото и да било от всичко това.

Винаги започваше добре.

Можеше и да не свърши така.

Но той знаеше, че когато се съмне, отново ще бъде Контрол и ще се върне в „Съдърн Рийч“.

— Какво е? Върху мен ли е? Къде върху мен? Върху мен ли е? Къде върху мен? Виждате ли го върху мен? Виждате ли го? Къде върху мен?

Сутринта след нощ, пълна със сънища за скалата, от която гледа надолу. Контрол стоеше на паркинга на заведението с еднократна чаша кафе и бисквита за закуска в ръка и наблюдаваше една трийсет и няколко годишна бяла жена в лилав бизнес костюм на две коли разстояние от него. Дори докато се въртеше, за да открие кадифената мравка, която я беше полазила, тя пак приличаше на брокер на недвижими имоти, с прецизен грим и руса, късо подстригана коса. Но костюмът всъщност не й стоеше добре, а ноктите й бяха неравни и с олющен лак. Контрол долавяше, че далеч не е разстроена само заради мравката.

Насекомото стоеше отзад на врата й и за момент не помръдваше. Ако й кажеше, щеше веднага да го размаже. Понякога се налага да криеш нещо от хората, само за да не направят първото, което им дойде наум.