Джефф Вандермеер - Агенцията

Може би, заключи Контрол, като порови още малко, помощник-директорът беше права. Може би щеше да бъде по-добре да вземе друг кабинет. Измъкна се иззад бюрото си и се огледа къде да постави растението. Намери една саксия зад купчина с книги. Може би и директорът я беше търсила.

С помощта на няколко случайни страници от купчините, натрупани по бюрото му — ако ще и да съдържаха тайната за Зона X — той внимателно отстрани мишката от пръстта и я хвърли в боклука. После сложи растението в саксията и я остави на ръба на бюрото, колкото може по-далеч от себе си. Все още му приличаше на изкривена човешка фигура.

А сега? Беше обезвредил всички бръмбари и мишки в кабинета. Единственото, което оставаше, освен херкулесовата задача да прегледа купчините хартия, беше затворената врата, която не водеше наникъде.

Като се подкрепи с глътка горчиво кафе, Контрол се приближи до вратата. За няколко минути разчисти книгите и другите препятствия пред нея.

Точно така. Последната загадка всеки момент щеше да се реши. Той се поколеба за миг, подразнен от мисълта, че ще се наложи да докладва всички тези дребни детайли на Гласа.

Отвори вратата.

Няколко минути не можа да отмести поглед.

После пак я затвори.

Същата стая за разпити. Същите изтъркани столове. Същата несигурна светлина. Същата Призрачна птица. Или пък не? Остатъкът от непознат блясък или пламъче в очите или изражението й — не можеше да определи кое. Нещо, което не бе доловил при първата им среща. Тя изглеждаше някак едновременно по-смекчена и по-твърда отпреди. „Ако някой ти се струва променен от предишната среща, провери дали ти самият не си се променил“. Това гласеше предупреждението на майка му преди години, поднесено така, сякаш е отворила кутия с късметчета за шпиони и е избрала едно случайно.

Контрол остави небрежно саксията на масата вляво от себе си и сложи папката между двамата като вечното морковче. Дали не зърна леко повдигане на веждите при вида на саксията? Не беше сигурен. Но тя не каза нищо, въпреки че един нормален човек би проявил любопитство. По-рано Контрол импулсивно бе извадил мишката от боклука и я беше сложил при растението в саксията. На това потискащо място тя вече наистина приличаше на боклук.

Контрол седна. Дари биолога с лека усмивка, но не получи отговор. Вече беше решил да не продължава разговора оттам, където бяха свършили предния път — давенето, въпреки че за целта трябваше да пропъди собствената си внезапна потребност да бъде прям. Думите, които беше открил, надраскани на стената зад вратата, неприятно се въртяха в главата му: „Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите…“ Растение. Мъртва мишка. Някакви налудни брътвежи. Или нечия шега. Или поредното доказателство за спускането надолу, за скока от скалата в океан, пълен с чудовища. Може би накрая, преди да се натресе в дванайсетата експедиция, директорът се беше упражнявала за някаква извратена форма на „Скрабъл“.

Не вярваше, че помощник-директорът е напълно невинна по отношение на тази деволюция. Още една причина Контрол да се радва, че тя не го наблюдава през еднопосочното стъкло. Свивайки номера от свой колега, който му го беше приложил на последната му месторабота, Контрол даде свободен следобед на Грейс. После отиде в крилото, където държаха експедициите, говори с охраната и ги накара да доведат биолога в стаята за дебрифинг.

Когато се гмурна вътре, този път без предисловия, Контрол не обърна внимание на петната от вода по тавана, които му напомняха на ухо и огромно подводно око.

— В Зона X, сравнително близо до базовия лагер, има топографска аномалия. Забелязахте ли я — вие или друг член на експедицията? И ако да, влязохте ли вътре?

В действителност повечето, които бяха влизали, я наричаха кула или тунел, дори яма, но той предпочиташе да се придържа към определението „топографска аномалия“ с надеждата, че тя ще й даде конкретно название.

— Не помня.

Непрекъснатото повтаряне на тези думи започваше да му лази по нервите, въпреки че причината може да бяха думите на стената, а упоритият й поглед само да допълваше раздразнението му.

— Сигурна ли сте?

Естествено, че беше сигурна.

— Сигурно щях да си спомня, че съм го забравила.

Сега, когато Контрол срещнеше погледа й, той винаги бе съпроводен от леко повдигнатите крайчета на устните й, а в очите й имаше светлина, много различна от предишния път. Това го тревожеше, макар да не можеше да си обясни защо. Тя не беше същият човек. Или пък беше същият?