Джефф Вандермеер - Агенцията

— Може би това ще раздвижи паметта ви.

Или ще спре лъжите ви. Той започна да чете резюмета на доклади от предишни експедиции.

„Безкрайна яма, прокопана в земята. Не можехме да стигнем до дъното й. Не спирахме да падаме.“

„Кула, паднала навътре в земята, от която се излъчваше усещане за силно безпокойство. На никой от нас не му се влизаше, но влязохме. Някои от нас. Някои се върнаха.“

„Нямаше вход. Само кръг от пулсиращ камък. Само усещане за голяма дълбочина.“

От тази експедиция се бяха върнали само двама участници, но те бяха донесли дневниците на колегите си. Които бяха пълни с рисунки на кула, тунел, яма, циклон, поредица от стълби. Където нямаше образи на по-обикновени неща. Нямаше два еднакви дневника.

Контрол не чете дълго. Беше започнал със съзнанието, че избраните откъси могат да замърсят периферията на амнезията й… ако тя наистина страдаше от загуба на паметта… и това чувство бързо се усили. Спря обаче най-вече заради собственото си безпокойство, което го накара да замълчи за кратко, после напълно. Заради чувството, че правейки кулата по-реална във въображението си, той я прави по-реална и в действителност.

Но Призрачната птица или не бе доловила, или тъкмо защото бе доловила мимолетното му смущение, попита:

— Защо спряхте?

Той не й обърна внимание; вместо това смени тази кула с другата:

— А какво ще кажете за фара?

— За фара…

Първо си помисли, че нарочно повтаря думите му като ехо, с което върна унизителния спомен от прогимназията, когато по-силните момчета го тормозеха; това беше преди трансформацията в гимназията, когато насочи усилията си към футбола и започна да мисли за себе си като шпионин в света на спортистите. Осъзна, че думите на стената са го разклатили. Не много, но достатъчно.

— Помните ли го?

— Да — изненадващо отговори тя.

Въпреки всичко трябваше да изкопчва думите една по една:

— Какво си спомняте?

— Как се приближавам от пътеката между тръстиките. Как гледам към вратата.

— И какво видяхте?

— Вътрешността му.

Разговорът продължи по този начин известно време и Контрол започна да губи нишката на отговорите й. Преминаха към следващото нещо, което твърдеше, че не си спомня, а той позволи разговорът да влезе в ритъм, с който тя щеше да се чувства удобно. Каза си, че се опитва да схване нервните й тикове, всичко, което би могло да издаде истинското състояние на ума й или действителните й планове. Каза си, че всъщност не е опасно да я гледа. Никак дори. Той беше Контрол и държеше нещата под контрол.

Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите за да споделя с червеите които се събират в мрака и заобикалят света със силата на живота и докато от сумрачните коридори на други места форми които никога не биха могли да съществуват се гърчат за нетърпението на малцина нивга невидели онова което би могло да бъде. В черната вода под слънцето греещо среднощ плодовете ще узреят и в мрака на златното ще се пукнат за да разкрият откровението на фаталната мекота в земята. Сенките на бездната са като листцата на чудовищно цвете, което ще разцъфне в черепа и ще разшири съзнанието отвъд поносимото за всеки човек но независимо дали се разлага под земята или отгоре, по зелените полета, или в морето, или в самия въздух, всички ще стигнат до откровение и пир познали душащия плод и ръката на грешника ще ликува защото няма грях в сянката и светлината който семената на мъртвите да не могат да простят… Текстът продължаваше нататък и на Контрол му се струваше, че ако не беше свършило мястото, ако директорът не бе решила да добави и карта на Зона X, думите също е нямало да свършат…

Отначало му се стори, че стената зад вратата е покрита с тъмни рисунки. Но не, някой я беше запълнил с низ от странни изречения, написани с удивително дебел черен маркер. Някои думи бяха подчертани с червено, други — оградени със зелено. Тежестта им го накара да отстъпи крачка назад и просто да остане там със смръщено лице.

Първоначалната теория, отхвърлена като абсурдна: думите бяха налудничава ода на директора за растението в чекмеджето на бюрото й. После го привлякоха беглите сходства между ритъма на думите и някои от по-религиозните антиправителствени движения, които бе наблюдавал в началото на кариерата си. Стори му се, че долавя тихото мърморене на онзи тип лениви, но педантични лунатици, които лепят изрезки от вестници и разпечатки от интернет по стените на мазетата на майките си. Кабарче по кабарче си създават своя собствена вселена, предназначена единствено за тях самите. Но техните излияния и философии рядко звучаха така меланхолично или така едновременно земно и неземно като фразите на стената.