Джефф Вандермеер - Агенцията

— Какво ще трябва да правя?

Щом не можеше да го изкопчи от нея, сигурно нямаше да му хареса. Но вече му беше омръзнало еднообразието в сегашната му работа, която се беше оказала свързана по-малко с ремонти и повече с пребоядисване на фасади. Беше му омръзнала и политиката в офиса. Може би това винаги е било проблем за него.

— Чувал ли си за „Съдърн Рийч“?

Беше, най-вече от колеги, които някога са работили там. Неясни алюзии, придържащи се към версията за екологична катастрофа. В най-добрия случай, слухове за верига от управляващи ексцентрици. Слухове със значителни вариации, намекващи, че има и нещо повече. Но пък то винаги имаше. Не знаеше дали думите на майка му са го развълнували или не.

— И защо аз?

В усмивката, предшестваща отговора й, имаше нотка на тъга или съжаление, или нещо друго, което накара Контрол да отмести поглед. Преди да замине завинаги, имаше кратък период, в който, когато беше на мисия, я биваше да му пише дълги писма на ръка — почти толкова, колкото него го биваше да не намира време или потребност да ги чете. Но ги пазеше, защото знаеше, че тя има опасна професия и че един ден писмата може да бъдат единственото, което му е останало от нея. Сега обаче едва ли не му се искаше да му беше писала за „Съдърн Рийч“ в писмо, вместо да му говори лично.

— Защото съкращават отдела, макар може би да не го знаеш, и ти ще бъдеш на дръвника. И защото „Съдърн Рийч“ е подходящо място за теб.

Онова парене под лъжичката. Поредната промяна. Поредният нов град. Истината беше, че откакто постъпи на служба, Контрол почти никога не се чувстваше като светкавица. Често се чувстваше натежал и съзнаваше, че може би майка му също се чувства така. Че се преструва на невъзмутима и безтегловна, че крие от него тежестта на информацията, на историята и контекста. Всички онези неща, които те изхабяват, дори когато се балансират от електричното усещане, че си от онази страна на границата, от която знаеш неща, неизвестни за никой друг.

— Това единствената възможност ли е?

Разбира се, че беше единствената, щом не бе споменала за други. Разбира се, че беше единствената, тъй като тя едва ли би изминала целия този път, само за да го види. Той знаеше, че е черната овца, че липсата му на напредък се отразява зле и на нея. Представа си нямаше какви междуособни войни води на по-високите нива на тайните отдели, толкова далеч от неговия достъп, че със същата сила можеха да се намират някъде в облаците, сред ангелите.

— Не е честно, Джон, знам. Но това може и да е последният ти шанс. — Сега не се усмихваше. Изобщо не се усмихваше. — Поне е последният шанс, който аз мога да ти издействам.

За постоянно назначение, край на номадския живот или по принцип? За да се задържи в агенцията?

Не посмя да я попита; студеният страх, който бе посяла в него, проникна твърде дълбоко. Той не беше подозирал, че има нужда от последен шанс. Страхът стигна толкова дълбоко, че изтласка повечето въпроси от съзнанието му. Нямаше време да се запита дали тя е дошла само за да направи услуга на сина си. Може би самата тя имаше нужда той да приеме назначението.

Примамката, която трябваше да залъже страха му, поднесена нехайно и в идеалния момент, за да не може да даде друг отговор:

— Не искаш ли да знаеш повече от мен? Ако приемеш, точно това ще стане.

Вярно беше. Искаше.

Когато каза „да“ за „Съдърн Рийч“, тя изненадващо го прегърна.

— Колкото си по-близо, толкова по-безопасно е — прошепна тя в ухото му.

По-близо до какво?

Тя ухаеше смътно на скъп парфюм, чийто аромат донякъде му напомняше на сливовите дървета в стария двор в къщата, в която някога живееха всички заедно. Малката градинка, която напълно бе забравил до този момент. Люлката. Маламутът на съседа, който вечно го гонеше, макар и без особен ентусиазъм, по тротоара.

Когато възникнаха въпросите, вече беше късно. Тя си бе сложила наметката и си беше тръгнала, все едно никога не е идвала.

Естествено, влизането и излизането й не бяха документирани.

Когато спря пред къщата, над Хедли вече бе паднал здрач, бележещ началото на нощното избавление от жегата. Жилището, което беше наел, се намираше на около километър и половина нагоре по лекия склон на хълмовете, свършващ ниско на брега на реката. Малка къща от кедрово дърво, боядисана в светлосиньо, с бели капаци на прозорците, поизкривени от топлината. Имаше две бани, голяма спалня, дневна, кухня, кабинет и ограден заден двор. Интериорът беше изпълнен в преситен, но приятен ретро стил. Отпред имаше градина с билки и петунии, която преминаваше в малка морава до алеята.