Джефф Вандермеер - Агенцията

Местоположението му беше удобно за Контрол. Той искаше да бъде близо до морето, но не на брега. Нещо в несигурността на Зона X го беше направило настоятелен в това отношение. Сънят му в определен смисъл го забраняваше. Сънят му казваше, че трябва да стои на разстояние. В самолета на път за новото си назначение имаше странни мисли за жителите на тези крайбрежни градчета от двете страни на Зона X; чудеше се дали не са някак мутирали под кожата си. Цели общности вече не бяха това, което някога са били, въпреки че не си личеше на пръв поглед. Това бяха мисли, които човек трябваше едновременно да потиска и да подхранва, стига да може. Те не можеха да го погълнат, но трябваше да бъде предпазлив с тях. Защото опитът на Контрол показваше, че те отразяват нещо от подсъзнанието, някакъв инстинкт, на който човек не иска да се опълчва. Истината беше, че дори три десетилетия по-късно „Съдърн Рийч“ знаеше много малко за Зона X и ирационалните предпазни мерки може би не бяха неразумни.

А и Хедли му беше познат. Това беше градът, в който идваше с приятелите си, за да се забавляват, след като някои от тях взеха шофьорски книжки, въпреки че и той беше дупка — просто малко по-голяма от тази, в която живееха. Затворена и безнадеждна. Дори майка му беше намекнала нещо подобно последния път, когато се видяха. Беше долетяла на старата му работа на север, която постепенно беше сведена от анализ и мениджмънт до по-пасивна, административна роля. Поради собствения му багаж, предполагаше той. Поради факта, че всичко винаги започваше добре, но ако се задържеше прекалено дълго… понякога се случваше нещо, нещо, което не можеше да определи точно. Прекалено много се задълбочаваше. Малко или много, ставаше прекалено емпатичен. Когато всичко се скапеше, това го объркваше, защото не можеше да си спомни в кой момент е тръгнало на зле: все още беше убеден, че може да приложи формулата правилно.

Но майка му беше дошла от Централата и двамата се бяха срещнали в една зала за съвещания, която вероятно се подслушваше. Дали и Гласът бе пътувал с нея, затворен в соленоводен аквариум в съседната стая? Навън беше студено и тя носеше палто, наметка и шал над професионалния си делови костюм и черните обувки на високи токчета. Свали наметката си и я сложи в скута си, но остана с шала. Изглеждаше така, сякаш всеки миг можеше да скочи от стола и да излети през вратата, преди той да успее да щракне с пръсти. Бяха минали пет години от последната им среща — както можеше да се предположи, не успя да се свърже с нея по повод погребението на бившия й съпруг — но тя бе остаряла съвсем малко, все още имаше буйна кестенява коса като на фотомодел и леко пресметливи сини очи, взиращи се от лице, което бръчиците бяха засегнали само покрай очите и на челото, скрити от косата.

— Все едно сме се върнали вкъщи, нали, Джон? — каза тя, като го смушка. Искаше и той да го каже, сякаш синът й беше раче, вкопчено в скала, а тя — чайка, която го увещава да се пусне. — Ще се чувстваш удобно в тази обстановка. Ще се чувстваш удобно сред хората.

Той се опитваше да потисне гнева си, примесен с противоречиви чувства. Как би могла да знае, независимо дали беше права или грешеше? Тя никога не беше до него, въпреки че имаше право на посещения. Бяха само двамата с баща му, който вече започваше да се разпада, да прекалява с яденето, да прекалява малко и с пиенето. Поредица от флиртове след приключването на развода, а може би и преди това, а може би той беше твърде наивен; а после нещо като строго целомъдрие, доколкото Контрол знаеше, в което баща му се посвети отново на изкуството си… само дето никой не го искаше. Подреждането на нещата и заминаването за колежа му донесоха виновно облекчение, защото вече не му се налагаше да живее в тази атмосфера.

— И какво ще правя, удобно настанен в този свят, който така добре познавам?

Тя му се усмихна. Искрено. Той знаеше разликата, защото много пъти бе страдал от притъпената жълтеникава светлина на фалшивата усмивка, с която се опитваше да претопли обичта му към себе си. Когато се усмихнеше искрено, когато наистина го мислеше, лицето на майка му се озаряваше от красота, която изненадваше всеки, който я видеше, сякаш обикновено криеше истинския си аз зад маска. А хората, които винаги бяха искрени, рядко получаваха признание за това си качество.

— Това е шанс да се представиш по-добре — каза тя. — Възможност да заличиш миналото.

Миналото. Коя част от миналото? Назначението на север беше десетото подред в рамките на петнайсетина години, което означаваше, че „Съдърн Рийч“ щеше да бъде единайсетото. Имаше много причини; винаги имаше причини. Или в неговия случай, една причина.