Джефф Вандермеер - Агенцията

В края на деня, на тръгване, Контрол отново срещна Уитби в кафетерията, където той като че ли често се помайваше, сякаш не искаше да седи долу в тъмницата при останалите учени. Или пък те постоянно го изпращаха за нещо, за да го държат надалеч. В помещението беше попаднала малка черна птичка и Уитби я гледаше как пърха между капандурите.

Контрол му зададе въпроса, който не беше успял да зададе на Грейс.

— Уитби, защо се връщат толкова малко дневници от експедициите?

Много, много по-малко от хората.

Уитби все още беше омагьосан от полета на птицата и въртеше глава като котка, за да следи всяко нейно движение. Крайната съсредоточеност на погледа му объркваше Контрол.

— Непълни данни — отвърна Уитби. — Със сигурност прекалено непълни. Но повечето завърнали се казват, че не виждат смисъл. Не смятат, че е важно, или не чувстват необходимост да го правят. Чувството е важната част. Губят потребност да споделят, да предават информация, горе-долу както космонавтите губят мускулна маса. Повечето дневници като че ли се озовават във фара. Известно време това не ни беше приоритет, но когато помолихме следващите експедиции да ни ги донесат, те в повечето случаи дори не опитваха. Човек губи волята, мотивацията си или нещо друго променя приоритетите му. А после става прекалено късно.

Контрол си представи как някой или нещо в Зона X влиза във фара, сяда върху купчина дневници и започва да ги чете вместо „Съдърн Рийч“.

— Мога да ви покажа нещо интересно в една от стаите близо до научния отдел, което има връзка с това — каза Уитби с отнесен глас, без да откъсва очи от траекторията на птичката. — Искате ли да го видите? — Разсеяният му поглед внезапно се фокусира и се спря върху Контрол. Директорът оставаше с усещането, че срещу себе си има двама Уитби и единият дебне в другия. Или дори трима, сгушени един в друг.

— Защо просто не ми разкажете?

— Не. Трябва да ви го покажа. Малко е странно. Трябва да го видите, за да го разберете.

Сега създаваше впечатлението, че едновременно искаше и не искаше Контрол да види загадъчната стая.

Контрол се засмя. Откакто работеше в борбата с вътрешния тероризъм, хората му показваха какви ли не откачени неща. И през този ден чу доста откачени неща.

— Утре — каза той, — ще я видя утре.

Или пък не. Никакви изненади. Никакво удовлетворение за пазителите на странни тайни. Никакви странности, преди да им е дошло времето. Беше видял предостатъчно за един ден; трябваше да се стегне за следващия рунд. Работата при хората, които искаха да му покажат разни неща, бе там, че интересът им към предоставянето на информация понякога се оказваше преплетен с лек воайорски садизъм. Те очакваха Изражението или Реакцията и не ги интересуваше какво е, важното бе да предизвикат смущение. Чудеше се дали Грейс е подучила Уитби след разговора им, дали не му готвят някаква странна шега, като например да си пъхне ръката в дупка с червеи или да отвори кутийка, от която ще изскочи пластмасова змия.

Птичката се спусна в хаотичен полет надолу, трудно проследим на следобедната светлина.

— Трябва да я видите сега — настоя Уитби с някак си жален, обиден тон. — По-добре късно, отколкото никога.

Но Контрол вече му беше обърнал гръб на път към изхода и (благословения) паркинг.

Късно ли? Колко късно беше според Уитби?

Автомобилът му даде възможност да си поеме дъх, да декомпресира и да се преобрази от една форма в друга. Градчето Хедли се намираше на четирийсет минути път с кола от „Съдърн Рийч“. Разположено бе на бреговете на река, която след още двайсетина минути се вливаше в океана. Хедли беше достатъчно голямо селище, за да има характер и култура, без да се превръща в капан за туристи. Хората се преместваха да живеят тук, макар да не им изглеждаше особено „добро място за отглеждане на деца“. Между множеството магазинчета, скупчени в единия край на късата крайбрежна алея, и сенчестите като тунели пътища се откриваха намеци за определено качество на живота, донякъде скрито от моловете в покрайнините на града. В Хедли имаше малък частен колеж с център за сценични изкуства. Човек можеше да тича по брега на реката или да се наслаждава на разходки по зелени пътеки. Но в градчето витаеше и някакъв унес, който особено през лятото можеше за една вечер да премине от очарователен в апатичен. Неподвижността след отмирането на ветреца откъм реката сигнализираше за промяна в настроението, а някои от баровете в непосредствена близост до водата отдавна се бяха прочули с внезапните, лишени от смисъл изблици на насилие — места, на които не ходиш, ако не си бял или не можеш да минеш за бял, а може би дори и тогава. Град, който изглеждаше застинал във времето, не много по-различен от годините, когато Контрол беше тийнейджър.